Отне му повече време, отколкото на слизане. Краката му тежаха, в главата му избухваха искри с всяка крачка. Сякаш всички събития от изминалите дни се концентрираха и изсипаха тежестта си върху него точно в този момент.
Мярна тъмния силует на колата си между дърветата и въздъхна облекчено — все пак не я бяха задигнали. Това можеше да означава, че нападението не е било планирано. Може би наистина бяха някакви аматьори, това би обяснило защо все още е жив. Лека нотка оптимизъм се прокрадна в съзнанието му.
Опипваше джобовете си, търсейки ключа за колата, когато щората сякаш изригна около него.
Снопове ярка светлина го блъснаха в лицето. Тъмни фигури, приличащи на футуристични роботи с насочени оръжия, го наобиколиха, без да може да реагира. Първата му мисъл бе, че са онези, отвлекли Боряна, но виковете „Полиция, стой на място! Лягай долу! Ръцете на главата!“ му подсказаха истината.
Отпусна се на колене с високо вдигнати ръце. Точен ритник го блъсна между плешките и той падна по очи, заравяйки лицето си в пръстта. Някой сграбчи ръцете му и грубо ги изви зад гърба. Когато белезниците щракнаха около китките му, вече нямаше съмнение кой го атакува. Валери Петков най-накрая го бе открил.
Докато го набутваха в бронираната кола, в съзнанието му панически се блъскаше въпросът как щеше да. Помогне на Боряна сега?
— Мда, при мен е — потвърди Славея с лека усмивка, после добави. — Ама не е само тя.
Телефонното обаждане го изненада. Мъжът никога не го бе търсил, такава беше уговорката им още от самото начало. Златанов дълго бе обмислял как да постъпи, за да измъкне повече пари, без да влезе в открита конфронтация, но въпреки това усети, че пулсът му се ускорява. Не искаше да предизвиква Виктор, но вече не можеше да му се довери — онези трябваше да са залостени в тъмната дупка, умиращи от глад и жажда. Вместо това се разхождаха навън, свободни и потенциално опасни. Затова направо му каза, че е хванал Боряна, с надежда да долови по реакцията дали възрастният мъж беше замесен в измъкването им. Освен това реши да излъже, че и купата е у него. Разчиташе, че лесно ще успее да изкопчи от археоложката къде е скрита.
— Какво имаш предвид? — гласът на Виктор долетя така чисто през слушалката, сякаш мъжът стоеше до него.
— Имам и нещо друго.
— Нещо друго?
Въпреки че тонът не разкриваше нещо повече от вял интерес, Славея можеше да различи скритото любопитство.
— Е… нещо, де — подразни го той. — Можеш салата да си направиш в него, ако искаш. Много скъпа салата.
Виктор ахна.
— Куп… У теб ли е?
— Ахъм — съгласи се Славея. — Ти защо питаш?
Мъжът отсреща не отвърна нищо. Дори дишането му не се долавяше.
— Не я ли искаш?
— Не ставай смешен! — рязко отвърна Виктор. — Знаеш много добре какво искам.
Златанов се бе подготвил за този разговор, но въпреки това усети, че коленете му треперят. Без да позволи да му проличи, той каза с равен тон:
— Ами тогава да се договорим за цената.
Отсреща отново настъпи мълчание.
— Ти май не се интересуваш много, а?
— Знаеш каква е цената — гласът на възрастния мъж долетя на пресекулки, сякаш говореше през стиснати зъби.
— Е, ама този път нещо нисичка ми се струва — продължи Златанов. — Миниатюрна.
— Добре… — каза Виктор тихо. — Това може да се договори. Само че искам и жената.
Славея преглътна шумно.
— Става. Само че цената се покачи още повече.
— Няма проблем — съгласи се Виктор и прекрати разговора.
Пияницата се размърда и избърбори нещо неразбрано насън. Петър не му обърна внимание, затворил очи. Седеше на пода, облегнал гръб на хладната стена, без да му пука от мръсотията. Нямаше представа колко време бе минало, откакто го затвориха. Часовете се точеха бавно, но му дадоха възможност да се възстанови донякъде, макар и да не успя да заспи. Мислите му се лутаха, докато се опитваше да прецени как да постъпи, и не му даваха мира. Главата го болеше по-малко, и то само ако докоснеше мястото на удара. Беше жаден.
Шумът от стъпките на дежурния полицай се приближи по коридора. Петър не помръдна. Полицаят спря пред решетките и почука с ключовете по тях. Металният звук отекна глухо в тъмното помещение.
— Петър? Петър Георгиев?
Той отвори очи и се надигна леко.
— Да… — изкашля се, преди да отвърне, но въпреки това едва позна собствения си глас.