— Айде, вдигай си партакешите.
Сънливите очи на полицая издаваха пълна липса на интерес. Измачканата му униформа се опъваше застрашително около шкембето, увиснало над колана.
— По-бързичко, ако обичаш — добави той и се почеса с ключа по ухото.
Петър се надигна — и с несигурни крачки се отправи към вратата. Цялото тяло го болеше и копнееше за почивка и сън. Мускулите му протестираха срещу всяко движение. Отново му се зави свят.
Дебелите решетки издрънчаха и го пропуснаха, без да смутят съня на пияницата.
Последва фигурата на полицая по мрачния коридор. Забеляза, че ризата му е излязла от панталона на гърба и виси като парцалива опашка над излъсканото дъно на измачкания панталон. Коридорът ги водеше към ярко осветения правоъгълник на вратата, зад която се намираше административната част на управлението. Замайването му премина и отстъпи място на тревогата.
Моментът на истината.
С какво ли щяха да започнат? Дали веднага щяха да му предявят обвинение, или първо щяха да го разпитват, за да измъкнат всичко, което знае? Щяха да го питат къде е Боряна.
На този въпрос лесно щеше да отговори. А на другите? Дали въобще имаше смисъл да обяснява в какво се бяха забъркали? Нищо от онова, през което минаха дотук, не можеше да докаже невинността му. Вярно, храмовете нямаше къде да се дянат, но те не доказваха нищо. Дори напротив, биха могли да послужат като мотив за въвличането на професор Николов. Сега и Боряна липсваше. Нещата не изглеждаха никак добре.
Светлината го заслепи и той присви очи.
Това, което видя, го изненада. С изключение на двама мъже залата бе празна. Единият — слаб, с разчорлена коса и уморен вид, седеше зад евтино бюро и пиеше кафе от малка пластмасова чашка. Другият стоеше прав, стиснал под мишница дебела кожена папка. Безупречният му тъмносин костюм, яркочервената вратовръзка и свежият вид донякъде компенсираха наднорменото тегло, което сякаш му придаваше колорит, вместо да отблъсква. Близо петдесетгодишен, той бе гладко избръснат и черната му коса бе прилежно пригладена назад, създавайки усещането за уверен в себе си човек, който се чувства толкова сигурен, че е имал време да се погрижи и за външния си вид въпреки ранния час. Широката усмивка допринасяше за приятното впечатление. Изглеждаше му смътно познат отнякъде, без да може да се сети точно откъде.
Петър недоумяваше — очакваше да бъде посрещнат от Валери Петков. Предполагаше, че той е човекът, който е разпоредил задържането му.
Униформеният го побутна напред, след което се върна обратно по коридора.
Усмихнатият мъж се приближи и протегна ръка.
— Здравей, Петьо, аз съм адвокат Маринов.
Петър пое неуверено ръката му.
— Здравейте… Как…
— Подпиши тук — прекъсна го адвокатът и бутна под носа му самотен лист с напечатан текст, все така усмихнат.
Той взе листа и го огледа с подозрение.
— Какво е това?
— Не се тревожи за него, просто го подпиши — усмивката на адвокат Маринов щеше да разполови лицето му. — Аз съм твоят адвокат.
— Но… — започна Петър — аз нямам…
— О, имаш, Петьо, имаш и още как. Довери ми се, тук съм, за да те измъкна.
Хвърли поглед към седналия зад бюрото мъж, който не бе промълвил и дума досега, ухили се широко и допълни:
— Повярвай, никак не е забавно да измъкнеш дежурния съдия от леглото посред нощ, но когато е необходимо справедливостта да възтържествува, за съжаление, се налага.
Потупа папката под мишницата си и продължи:
— Все пак сме европейска държава и е необходимо да действаме в съответствие с предвиденото в член 5, точка 4 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, нали така?
Мълчаливият мъж се размърда на стола, отпи глътка кафе и отмести очи.
Петър не помръдна, все така стиснал листа в ръка. Не познаваше този човек. Освен това никой не подозираше какво се е случило с него, нямаше как негов познат — който и да било — да го е изпратил. Възможно ли бе Боряна да стои зад всичко това? Да се е измъкнала някак, да е видяла, че го арестуват, и да е пратила този адвокат. Кой иначе би си правил труда да го вяли от ареста?
Бавно постави листа на бюрото и приближи химикала към него.
Ами ако зад всичко това стоеше онази група иманяри? Нищо чудно да бяха разбрали за задържането му. Вече знаеше, че имат възможностите да подслушват телефоните им, защо да не бяха осведомени и за това. По този начин щеше да се озове право в ръцете им и да им даде шанс да довършат онова, което започнаха под Бакърлъка.
Отдръпна рязко ръката си и заяви: