— Не познавам този човек.
— Да… — въздъхна адвокат Маринов. — Предупредиха ме, че е възможно да се стигне дотук.
Извади папката изпод мишницата си и се обърна към мълчаливия човек до себе си.
— Съдия Великов, бихте ли ме извинили? Искам да разговарям с клиента си на четири очи, ако обичате.
Съдията бавно се изправи, внимателно намести стола си до бюрото и хвана чашката с кафе в лявата ръка. С дясната приглади рошавата си коса и едва тогава каза с изненадващо дълбок, дрезгав глас:
— Пет минути. Имате пет минути. След това го връщам обратно.
Обърна се и без да каже нищо повече, се отправи с бавни крачки към отсрещната врата на стаята.
Когато излезе, адвокатът се обърна към Петър и го погледна в очите. Все още се усмихваше.
— Виж, на мен ми плащат на час, в този случай изключително добре. Проблемът е, че за да ми платят, аз трябва да те измъкна от ареста. И то сега. Не утре, не вдругиден, а сега. Точно това се опитвам да направя.
Петър поклати глава.
— И какво от това? Аз не те познавам. Никой от познатите ми не знае къде се намирам.
— Не разбирам, искаш да останеш в ареста ли?
— За кого работиш? — пропусна да отговори Петър.
Макар и да знаеше колко малка е вероятността Боряна да стоеше зад всичко, отговорът на адвоката унищожи всяка надежда.
— Нека да кажем, че в конкретния случай представлявам човек, с когото имате взаимни интереси.
— Кой е той?
— Това сега няма значение — отвърна мъжът и хвърли поглед към часовника си. — Убеден съм, че той сам ще ти разкрие самоличността си рано или късно.
Докато гледаше едрата фигура пред себе си, нещо проблесна в ума на Петър. Сети се откъде познаваше лицето на адвоката. Преди години това лице се появяваше епизодично в телевизионните новинарски емисии като защитник на крупни престъпни босове. Обикновено защитата му излизаше успешна.
Въпреки това недоумяваше защо точно този човек се застъпваше за него.
— Никъде не отивам, докато не разбера за кого работиш.
Маринов се намръщи.
— Вижте, Петър, нямаме никакво време — смени тона той.
— Опъвам твърде много нерви, за да постигна това, което искат от мен. Извивам ръце и използвам връзки, които се използват само в краен случай. Събудих хора, които не обичат да бъдат събуждани, за да се добера до вас. Знаете ли, че с вашето излизане от ареста аз създавам прецедент в правната история на страната? Знаете ли, че възможността успешно да се обжалва задържане на практика граничи с нула?
Петър го гледаше безмълвно, без да трепне.
— Знаете ли, че за да ви измъкна, беше необходимо да убедя съдия Великов да манипулира протокола от съдийско решение, което тепърва трябва да се случва? — продължи Маринов задъхано. — Та работният ден още не е започнал!
Петър флегматично се отпусна на стола зад себе си и невъзмутимо скръсти крака.
— За бога, младежо! — възкликна адвокатът. — Какво ви е необходимо, за да ми повярвате?
— Искам да знам за кого работиш — повтори Петър спокойно.
Адвокатът отново погледна часовника си, след това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади мобилен телефон — последна версия на смартфоните. Погледна към младия мъж, после набра номер и се заслуша.
— Адвокат Маринов съм — каза.
Отсреща явно го попитаха дали е успял да уреди освобождаването, защото добави:
— Да, отчасти.
Петър напрегна слух, но не можеше да долови нито звук.
— Моята част е изпипана, не можаха да ме съборят, но… проблемът е в самия него…
Петте минути изтичаха, затова адвокатът говореше бързо и напрегнато, като подчертаваше само най-главното, обяснявайки ситуацията. Най-накрая само слушаше.
— Разбирам… Да… Добре, разбрах, ще му предам — подхвърляше през кратки паузи той, а после попита: — Ако все пак не иска?
От другата страна отвърнаха нещо кратко и разговорът приключи.
Адвокатът отново се усмихваше.
— Моят клиент помоли да ви предам, че не ви мисли злото. Освен това… — прекъсна за секунда. — Освен това каза, че ако искате да видите Боряна отново, трябва да излезете оттук с мен.
Сякаш целият свят се срина пред очите на Петър. Всички надежди, че Боряна е успяла да се измъкне, се разбиха на микроскопични парченца, от които не остана и следа.
Вратата, през която бе излязъл съдията, се отвори и силуетът му застана на прага ѝ.
— Е? Какво решавате?
Шамарът изплющя звучно и отхвърли главата ѝ назад. Болеше.
Боряна не можеше дори да завърти глава в опит да избегне ударите. Седеше, здраво овързана за тежък дървен стол в частния музей на Славея, без да може да помръдне. Въжето се впиваше в китките и глезените ѝ толкова силно, че вече бяха станали безчувствени. Русата ѝ коса висеше на оплетени кичури около покритото с мръсотия лице. Лепкавата пот по тялото ѝ я подлудяваше, но в момента бе най-малкият ѝ проблем.