— Хайде пак… — мазно каза Славея. — Къде е купичката, а?
Надвеси се над нея, сграбчи я за косата и рязко повдигна глава, като едва не изтръгна скалпа ѝ.
Боряна сви устни и изпъшка тихо.
— Защо, бе? Защо бе, мила? А? Защо ме караш да съм толкова лош? — хилеше се Славея. — Ами аз не съм лош човек.
— Ето, виж какво ме караш да правя сега — продължи той с престорен укор. — А толкова те харесвам. Вместо да пием шампанско на верандата, сега трябва да ти обяснявам разни неща. Нали така?
Младата жена не отвърна.
Славея стегна юмрука си около косата ѝ и приближи потното си лице съвсем близо до нейното. Боряна усети противната му, отблъскваща миризма.
— Гледай сега. Ти ще ми кажеш каквото искам. Ще ми кажеш и още как, нали знаеш как ми викат? — попита той и сам си отговори: — Славея ми викат, защото при мен всеки пее като птичка. Независимо как, независимо кога, но всеки пропява.
Отдръпна лицето си и добави с усмивка:
— Е, някои не могат да го понесат. Антон например.
Боряна замръзна. Гневът я изпълни и тя подскочи на стола си, опитвайки да се добере някак до дебелия иманяр. Извиваше тялото си, усукваше ръцете си, но безуспешно — въжето я държеше твърде здраво. Единствено успяваше да повдигне тежкия дървен стол на милиметри от земята, без да се доближи до Златанов.
Той се отдръпна на крачка и развеселено скръсти ръце на гърдите си.
— Изрод! Убиец! — викаше Боряна с разкривено от ярост лице. — Нищо няма да ти кажа дори да ме убиеш…
Ударът бе насочен точно в слънчевия сплит и бе толкова силен, че дъхът ѝ секна. Ако стегнатите въжета не се впиваха в тялото ѝ, със сигурност би се свлякла на пода. През пелената на болката в съзнанието ѝ се блъскаха ярост и желание за мъст. Същевременно някъде назад, надигащо се с непоколебимата сигурност на снежна лавина, отчаянието си пробиваше път. В момента, в който Славея разбереше, че купата не е у нея, животът ѝ нямаше да струва и пукната пара. Болката я плашеше.
Слънцето мудно се измъкваше иззад хоризонта, пръскайки палещите си лъчи върху сънената земя. Оставаха повече от три часа до началото на работния ден и улиците на малкото градче бяха пусти. Всъщност градче бе малко пресилено — от дворовете около управлението петлите гордо обявяваха на света, че разполага с тяхното благоволение да съществува още един ден.
Петър вървеше до адвокат Маринов и разсъждаваше върху развитието от последните минути. Може би бе реагирал твърде прибързано. Сякаш можеше да го притисне още малко и да изкопчи повече информация. Стори му се, че е загубил единствения лост, с който можеше да му повлияе, макар и това да бе собствената му съдба. От друга страна, разбра, че някой знае къде се намира Боряна и че този някой има нужда от него. Добре, може и да не бе сгрешил, обстоятелствата все още можеха да се обърнат в негова полза.
Огледа масивната, затлъстяла фигура на адвоката до себе си и прецени шансовете си. Въпреки безсънната нощ някак бе надвил умората. Главата бе спряла да го боли. Сигурно адреналинът, който се освобождаваше в кръвта му, си казваше думата.
Не вярваше на зализания мъж, но нямаше друг избор, освен да го придружи. Дори и да беше блъф, той не можеше да поеме риска и да остави съдбата на Боряна в ръцете на случайността.
Нещо друго му мина през ума. Който и да стоеше зад адвоката, той навярно не беше човекът, отвлякъл доктор Казакова. Ако бяха същите хора, защо им бе да го оставят жив, а сега да излизат на светло, за да се доберат до него? Можеха да се отърват от него на място, докато лежеше в безсъзнание.
Колата на адвокат Маринов — яркочервено беемве от седма серия — бе паркирано на едно от местата, запазени за служебните автомобили на полицията. Адвокатът се приближи до предната дясна врата, посегна към дръжката и се усмихна към младия мъж.
— Ще трябва да се разположиш отзад.
Петър се поколеба за секунда, после рязко отвори задната врата на колата. Докато сядаше, мярна светлосинята риза на шофьора, сребристата коса, задържана назад от слънчеви очила.
— Здравейте, Петър.
Гласът го накара да подскочи и да бутне вратата обратно навън. Спря движението си, преди да завърши докрай. Нямаше смисъл. Реакцията му бе инстинктивна, вероятно продиктувана от стреса, на който бе подложен през последните дни, а не в резултат на конкретна заплаха. Затвори вратата на колата и се, наведе напред. Усещаше ударите на сърцето си в слепоочията, но с нищо не се издаде.