Напрегнат до скъсване, Петър огледа мъжа на шофьорското място от горе до долу. Лицето му си бе все същото — изсечено с бръчки, които при други обстоятелства биха му придали известно благородство. Сивите му очи светеха бистри и живи. Той спокойно държеше ръцете си върху волана, извил глава към него с непринудена усмивка.
— Радвам се да ви видя вън от ареста, но преди всичко се радвам да ви видя жив и здрав.
— Ти…
— Моля! Изчакайте, Петър. Каквото и да кажете, то касае единствено мен и вас, нека не затормозяваме адвокат Маринов повече от необходимото.
Дебелият мъж на предната седалка сви устни и неохотно кимна в съгласие.
— Разбира се. Ако моето съдействие повече не е необходимо…
— Свършихте чудесна работа, безкрайно съм ви благодарен — обърна се към него мъжът на шофьорското място. — Всъщност нито за миг не се усъмних, че е възможно да се провалите. Разбира се, благодарността ми вече е преведена в обичайната сметка…
— Много благодаря — усмихна се по-широко адвокатът. — Удоволствие е да се работи с вас. Знаете, винаги съм насреща…
— Моля, удоволствието е изцяло мое.
Маринов стисна папката си и се обърна назад, все така усмихнат:
— С вас също ми бе приятно да работим. Надявам се, не съм ви оставил с погрешни впечатления.
— Моля… — отвърна Петър, без да му обърне внимание. Не отделяше очи от мъжа със сребристата коса.
Адвокатът кимна и излезе от колата.
Възрастният мъж отново се завъртя към Петър.
— Можете да се преместите отпред, ако желаете. Предполагам, така ще бъде по-удобно да разговаряме, докато шофирам.
Усмивката му изглеждаше искрена.
— Впрочем така и не успяхме да се запознаем, както трябва — каза и протегна ръка към него. — Приятно ми е — Виктор. Сигурно сте жаден?
Звукът от мощния двигател почти не се долавяше дори когато Виктор го форсира, за да напусне паркинга пред полицейското управление. Петър мълчеше, потънал в размисли. Беше решил да изчака с въпросите, не искаше да избързва. Все още опитваше да се ориентира в новата, неочаквана ситуация.
Изненадата от срещата с човека, който ги бе оставил да умрат в онзи забравен храм, за малко не го извади от равновесие. Едва успя да потисне първоначалния импулс да се нахвърли върху него и да го предаде в полицията. Овладя се единствено защото му беше ясно, че ако го направи, ще изгуби всякакъв шанс да намери Боряна. Онзи адвокат със сигурност щеше да пусне в ход връзките си и да прекрати всичко още преди да е започнало. След това никой не би ѝ помогнал.
Празните улици им позволиха да напуснат малкото градче за няколко минути. Пътят ги водеше към далечните тъмнеещи склонове на Стара планина и това бе единственото, което дава ще на Петър някакъв ориентир накъде са се отправили.
— Как се измъкнахте? — прекъсна мълчанието Виктор.
Споменът за ритниците, безсилието и яростта под онзи връх беше съвсем пресен. Вдигна бутилката с минерална вода, която Виктор му бе дал, и отпи дълга глътка, преди да отговори:
— Какво значение има?
— Няма, разбира се, важното е, че сте живи и здрави. Все пак е интересно…
Не можеше да повярва на наглостта на този човек. Демонстрираше загриженост, сякаш изобщо не е бил причината всичко онова да се случи.
— Не останах с подобно впечатление последния път, когато се видяхме.
— Грешите, но… — поколеба се Виктор. — Какво ще кажеш да минем на „ти“?
— А какво ще кажеш да ми дадеш една причина, поради която да не те смажа от бой и да те върна обратно в полицията?
— Добре, ще го приема за „да“… — въздъхна възрастният мъж, без да обръща внимание на агресивния тон, и продължи:
— Грешиш, Петър. Не ви оставих там, за да умрете.
— А защо тогава? За да се спасим от жегата навън навярно?
Виктор стискаше волана с две ръце. Мина половин минута, преди да отговори.
— За да се спасите, да… Точно затова.
— Ти си луд — изсмя се Петър. — Наистина ли мислиш, че ще повярвам и на една дума от това, което казваш?
— Независимо от съмненията ти аз казвам истината.
— И каква точно е тя?
— Помисли, млади момко — мъжът извъртя глава и го погледна. — Вие останахте затворени на място, до което никой няма достъп. Никой освен мен.
— Дотук нищо.
Виктор стисна зъби.
— Ако бяхте останали отвън, онези нямаше да ви пуснат да си идете.