— Тоест намираш гладната смърт за по-добър избор?
— Не, разбира се — каза Виктор. В тона му прозираше раздразнение. — Ако ви исках мъртви, вече нямаше да сте между живите. Нито ти, нито красивата млада дама, която те придружава. Оставих ви там, защото, макар и затворени, вие бяхте в безопасност.
— Направо ти повярвах! — изсмя се Петър. — И откъде знаеше, че входът на пещерата ще се затвори? Тя е уникална с този механизъм, дори Боряна не подозираше, че го има… Не ме прави на глупак!
— Дори и не съм си го помислил — отвърна Виктор спокойно. — Прав си, нямаше откъде да зная, аз самият останах изумен. Обмислях как да запазя живота ви, но случайността ми помогна. Както и на вас.
— Аха…
Виктор гледаше към него, стиснал здраво волана. Очите му искряха. Петър забеляза масивния силует на камион, натоварен с огромни дървени трупи, да се задава в отсрещната лента.
— Онези бяха сигурни, че никой никога няма да ви намери. Само че аз не исках това. Не съм желал смъртта ви — нали се сдобих с онова, което търсех.
Сантиметър по сантиметър мощната лимузина излизаше от лентата си за движение и минаваше в насрещната. Силуетът на камиона се уголемяваше с всяка секунда.
— След случилото се никак не ми бе трудно да ги убедя, че могат да забравят за вас. Ако бяхте навън, нямаше да е толкова лесно да ги спра.
— О, стига глупости! — изсмя се Петър. — Те изпълняваха твоите нареждания.
Почти половината от колата бе навлязла в чуждото платно.
— Изпълняваха ги, вярно — съгласи се мъжът, без да отмества очи от неговите. — Но не им бях нареждал да убиват никого. Повярвай, нямаше да ви оставят живи. Не и след… професора.
Камионът наду клаксона си продължително и удари спирачки.
Виктор небрежно върна колата в пътя и отново обърна глава към Петър.
— Върнах се за вас по-късно вечерта. Но вас вече ви нямаше.
Младежът остана безмълвен. Възможно ли бе всичко това да е истина? Разбира се, частта с желанието на онези да ги видят мъртви, не будеше съмнение. Но пък точно този човек ги ръководеше, макар… Внезапно в съзнанието му се върнаха миговете, преди каменната порта да хлопне пред тях. Горе, на Гръцките скали, мъжът искрено се бе изненадал от смъртта на професор Николов. Петър ясно помнеше недоумението в очите му. Напълно възможно бе онзи дебелак да е действал на своя глава и това да е объркало плановете на Виктор.
— И какво, ако е така? — попита.
— Не разбирам?
— Защо ме измъкна сега? Защо ми помагаш?
— Защото имам нужда от помощта ти — простичко отвърна възрастният мъж и вдигна вежди. — Защото и двамата имаме нужда един от друг. Нали искаш доктор Казакова обратно жива и здрава?
Петър беше подготвен за този отговор, но не подозираше, че ще е така откровен.
— Къде е тя?
Вероятно Виктор очакваше този въпрос от самото начало и въпреки това се забави с миг повече от необходимото.
— Тя е жива.
— Жива?
— Да.
— Само това?
— Какво повече може да искаш?
Петър не обърна внимание на иронията.
— Нали искаш да си помагаме? При теб ли е?
— Не… засега. Но се надявам да ти помогна да си я върнеш. Точно натам сме се запътили.
— Къде е? — настоя младият мъж.
Виктор впери поглед в пътя, без да отговори. Накрая, сякаш взел някакво решение, той се прокашля:
— Добре… Само че това, което ще чуеш, може да не ти хареса.
Петър се обърна към него, затаил дъх.
— Тя е при Златанов.
— Кой е този?
— Човекът, за когото говорихме досега.
— Дебелият, с ланците?
— Същият.
— Как разбрахте къде сме?
— Той е разбрал, не аз — отговори Виктор. — Действал е, без да ме уведоми.
Това потвърждаваше вероятността нещо сериозно да е объркало схемите му, и даваше надежда, че може да успее да обърне нещата в своя полза. Оставаше въпросът за какво му бе нужен той.
— Искаш да кажеш, че са задържали Боряна, без да знаеш за това?
— Да… — поколеба се отново възрастният мъж — нещо такова… Виж, цялата тази история с нейното отвличане, аз не знаех нищо за нея.
— Мислех, че ти си босът… — започна Петър, но после се сети нещо друго: — Как тогава са разбрали къде да ни търсят?
Способността на тези хора да се сдобиват с информация беше невероятна и въпреки това не разбираше как са успели да реагират толкова бързо — не бяха използвали мобилен, пък и въобще някакъв телефон, по който да ги локализират.
— Не съм сигурен… Мога само да предполагам, че Славея — мъжът се усмихна към него, — това е прозвището на Георги Златанов из престъпните среди… Славея е използвал мрежата си от информатори. На мен също ми е любопитно.