— Не е възможно. Никой освен нас не знаеше къде отиваме.
Докато изричаше думите, той си спомни за Георги Божанов. Къде ли бе сега уредникът? Явно този Златанов не се бе добрал до него, иначе Виктор нямаше да пропусне да го спомене. Възможно ли бе той да е замесен някак?
— Не разбираш — отвърна мъжът. — Славея е начело на мафиотска организация, която върти иманярските сделки в северната част на страната. Специалист е в онова, което прави. Има хора навсякъде и нищо не може да му се изплъзне.
Виктор не сподели с Петър, че информацията за пещерата и прохода към нея се бе появила едва преди ден, при това в резултат на употребата на ресурси, с които иманярят нямаше как да разполага. Не вярваше в случайностите и искаше да разбере до какво се бе добрал Славея.
Петър отвори уста, за да зададе пореден въпрос, но Виктор го прекъсна.
— Остави това сега. Не е толкова важно как са ви открили. По-важно е вие какво сте открили.
Тази жена се оказа по-твърда, отколкото мислеше. Нищо, все още имаше време, за да я пречупи. Досега нямаше човек, който да е устоял на въпросите му. Повечето съвсем бързо се предаваха. Някои се опитваха да го лъжат, но с течение на годините Славея безпогрешно се бе научил да разкрива лъжата. Това бе качество, с което много се гордееше. Тази не го лъжеше. Но пък и нищо не казваше. Не беше срещал такъв инат. Дори не отрече, че са търсили купата от ритуалния набор. Не се преструваше, нито го заблуждаваше. Другите досега щяха да се кълнат в децата си, а тя… Мълчеше. Дума не отронваше, проклетията. Не разбираше упоритостта ѝ, на онзи връх съвсем лесно се бе предала, изпълнявайки всичко, което искаха от нея.
Почеса се по корема и отпи глътка кафе. Слънцето се показваше над изумрудено зелените хълмове и хвърляше ярки отблясъци по елегантната масичка от ковано желязо, върху която бе вдигнал крака. Усети как клепачите му неволно се затварят и се размърда на стола си. Стъпалата му пулсираха, гърбът го болеше и изнемогваше за сън. Не бе мигнал цяла нощ, блъска се по разни чукари, налага му се да клечи в храсталаците, за малко не получи инфаркт. И какво? Ония излязоха без купата.
Очакваше да е у тях, но го бяха надхитрили. Кучката със сигурност я беше скрила някъде в пещерата. Иди, че я търси. Но когато я пречупеше, щеше да знае къде да я търси. Даже щеше да направи така, че тя да го заведе до мястото. Така беше най-сигурно. Нямаше по-добро място да захвърли тялото ѝ след това. Дори и да не бяха намерили нищо и онова да бе просто дупка в земята, където няма никаква купа, той пак трябваше да се отърве от нея.
Някак не искаше да я нарани истински, харесваше му, без да може да си обясни защо. Беше красива, да, но около него гравитираха какви ли не настървено амбициозни жени, готови на всичко, за да се докоснат до лукса, който можеше да им предостави. Те с готовност му даваха всичко, от което един мъж би имал нужда. Не можеше да разбере защо тази Казакова му действа така.
Славея постави порцелановата чашка върху масичката и въздъхна.
Нямаше избор, на карта бяха заложени сериозни пари, а може би и животът му. Не можеше да си позволи грешки.
Купата му трябваше и щеше да бъде негова. На каквато и да е цена. Стига, разбира се, въобще да я бяха намерили. Но той не се съмняваше в това — мълчанието на археоложката бе твърде убедително.
Замислено разбърка кафето с малка сребърна лъжичка.
Можеше да е по-лесно. Само да бяха взели и онзи Петър. Колкото и на корава да се правеше тази, нямаше да издържи да гледа как го пребиват до смърт. Само че, за съжаление, него го нямаше. Кофата го нокаутира с един удар и нямаше да е проблем да го замъкнат тук, стига тая да не бе хукнала.
Ама и това сияние откъде се взе…
Неусетно се върна в спомена отпреди няколко часа.
Гласовете им се чуха много преди да зърнат светлината от фенерите им през отвора в скалите. Имаха достатъчно време да се скрият и да ги издебнат. Кофата бе откъртил дебел клон, за да си помогне, и трябваше да признае, се справи отлично. Онзи се строполи като торба с тесто. Казакова трепереше, без да може да помръдне. Славея се протегна и я сграбчи без усилие, тя даже не опита да се съпротивлява.
После всичко стана различно.
Отворът към пещерата се озари от бледозелена светлина, идеща отвътре. Не се чуваше звук. Двамата с Кофата се спогледаха и се разбраха без думи. Славея хвана доктор Казакова за косата и стисна устата ѝ с длан. Кофата вдигна тоягата, готов да посрещне Георги, и замръзна в очакване.
Само че никой не се показа. Светлината се засили, докато се превърна в ослепително ярко златисто сияние, но никой не излизаше.