— И Кетрин, и Керъл — прибави Лана и тях към списъка. Тези имена засилиха гнева й, но тя се гневеше най-много на себе си. — Не мога да повярвам, че съм била толкова наивна. Не съм била измамена само от Чад, но и от двете!
— Не си единствената, с която са се подиграли. С мен се случи същото. В самонадеяността си мислех, че искат да се освободят от мене, за да не им напомням неприятното, минало, а всъщност са ме държали настрана, за да не открия какво правят с тебе — обясни Сокола. — Сигурно съм предчувствал, мислейки, че ще ти направят нещо, когато не съм там. След смъртта на Джон Бъкенън всяка моя заплаха срещу тях, истинска или фалшива, е мъртва.
— Радвам се, че не си отиде — каза Лана. Сама нямаше да разкрие това, което й се случи, преди да бъде късно.
— Все още не е приключило всичко — предупреди Сокола.
Това върна Лана към първия й въпрос.
— Къде сме?
— Ела да видиш. — Сокола й протегна ръка, за да й помогне да стане.
Като отхвърли спалния чувал, който покриваше краката й хвана ръката му и се изправи, залитайки. Слънчевата светлина, която проникваше между червеникавите листа на дървото отвън, изобразяваше красиви рисунки върху стените на пещерата. Лана се спря почти на ръба на скалната площадка и погледна надолу към дъното на каньона. Отвръщайки веднага поглед от гледката, която я караше да губи равновесие, тя погледна тясната пътека, водеща към горния ръб на каньона.
— Виждаш ли покрива на онази постройка близо до входа на каньона? — показа й Сокола и Лана потвърди, като едва забеляза куполообразния покрив. — Там прекарах моето детство с майка си. Ние сме в резервата на навахите. — Обхвана кръста й с ръка.
— Защо сме дошли тук? — Лана се обърна, за да го погледне, благодарна, че е с толкова силен мъж.
— Защото имах нужда от място, където да те държа скрита няколко дена, докато ефектът на пейота изчезне напълно. Може би утре вечер ще си заминеш. — Сокола й хвърли страстен поглед. — В момента сетивата ти са под въздействието на наркотика и това е една от причините да не искам да се любим сега. Не желая да се форсират нещата защото изживяването ще бъде фалшиво.
Въпреки че желаеше, Лана не засегна въпроса.
— А каква е другата причина? — запита вместо това.
— Тъй като скоро ще имаме посещение, искам да се подготвя за тяхното идване. — Свали погледа си от нея, за да огледа внимателно дъното, горния ръб и входа на каньона.
— Не си ми обяснил защо си избрал това място. Сигурна съм, че има още цяла дузина места, където можем да отидем.
— Роулинс и повечето от старите каубои познават всеки сантиметър от терена на ранчото, поне колкото мене. Ако бяхме си опитали да отидем в някой град, за да се скрием, сигурно щяха да ни видят. Парите и силата на Фокнъровци могат да накарат доста хора да кажат какво са видели. Но това място — и той показа с глава района наоколо — е моят дом. Роулинс знае къде е колибата, но се обзалагам на каквото и да е, че не знае тази пещера.
— Роулинс ли очакваш да дойде?
— Ще дойде преди Чад. Роулинс ще му обясни как да дойде, но ще накара няколко платени конника, които ще си държат устата затворени, за да проследят следите ни.
— Ще върви по дирите. И ще дойдат, нали? — запита изплашено Лана.
— Ще ги загуби на около километър и половина оттук, а може и по-рано — успокои я Сокола и се обърна, гледайки я замислено. Погали с пръст бузата й с нежно докосване. — Можех да те забъркам в още по-голяма каша, Лана. Преди всичко можеше да загубиш всичките си пари. Трудно е да се каже колко отчаян се чувства Чад и докъде е способен да стигне, за да скрие това, което искаше да направи или доведе докрай.
Лана разбра потенциалната опасност на положението.
— Не ме е страх. — Странно, но беше истина. Съзнанието за това успокои гласа и.
— Докато сме вътре й не излизаме, няма да ни видят. Можем да останем тук, додето не престанат да ни търсят.
— А какво ще правим с храната и водата?
— Позволих си да задигна от запасите на лагера, преди да тръгнем — сподели Сокола. — Колкото до водата, под нас има извор.
— А помпа, за да я качваме дотук? — запита Лана полусериозно, полушеговито.
— Макар и да не ги виждаш, има издълбани в камъка стъпала до дъното на каньона. Но трябва да сляза, за да напълня манерките.
Лана хвърли поглед към отвесната стена и се изплаши.
— Ами ако паднеш и си счупиш врата?