Лек смях бликна от гърлото му, прогонвайки всякакви страхове, а с ръката, с която я придържаше, я привлече към себе си.
— А защо трябва да се случи? — целуна я по бузата. — Ще внимавам! — обеща й той.
— Не можем да останем тук завинаги, Соколе. — Лана сведе глава и облегна челото си на рамото му. — Какво ще стане след няколко дни? А
— Тогава… ще изберем подходящ момент, за да се противопоставим на Чад — каза с успокоителен тон.
Лана затвори очи, оценявайки маниера на Сокола да говори в множествено число.
— Веднъж ми каза, че не се намесваш в работите на другите. Сега определено не си безпристрастен наблюдател.
— Сега има разлика…
Не можа да довърши обяснението, защото замръзна за миг, като впи пръсти в рамото й. Лана усети напрежението и вдигна глава, за да види какво става. Чу шум на мотор миг преди Сокола да я предупреди.
— Идват — бутна я във вътрешността на пещерата. — Загаси огъня и дръж спокойно конете.
Слабият огън почти беше загаснал. Лана го дозагаси, като хвърли пръст върху умиращите въглени. Отиде при конете. Погали муцуната на петнистия, докато дорестия подуши раменете й. Чувстваше, че стомахът й се свива всеки път, когато погледнеше към отвора на пещерата. Там беше Сокола, проснат по корем, прилепнал до земята. Лана искаше да е до него, за да вижда какво става. Вместо това можеше само да гадае по шумовете, които идваха отдалече.
Колата спря, моторът изгасна. Чу се металически шум от тръшването на врати, последван от тишина, изпълнена с напрежение. Лана напрегна слух и чу слаби гласове, или поне мислеше, че е чула. Не беше сигурна. Пъстрият кон обърна глава към входа на пещерата, наостряйки уши. Спомняйки си задачата, поставена й от Сокола, продължи да милва муцуната му.
Времето минаваше. След период, който й се стори часове, умът й се питаше наистина ли е необходимо да стои при конете. Този път обаче Лана не обърна внимание на усещанията си, знаейки, че това е продължаващият ефект на пейота. Накрая сантиметър по сантиметър Сокола се плъзна назад, след това се извърна тихо и отиде при нея.
— Какво става? — запита Лана, гледайки непроницаемото му лице. — Отиват ли си?
— Не — каза той, като поклати глава. — Мисля, че Чад ще чака Роулинс да дойде тук по нашите следи.
— Колко време ще му е необходимо?
— Късно следобед, най-вероятно. Да се върви по следи, е много трудна работа — обясни той. — Роулинс ще върви по тях, след като отгатне закъде сме тръгнали.
— Но ти каза, че ще ги загуби на километър и половина оттук — припомни му Лана.
— Когато ги изгуби, ще изпрати някой от момчетата, за да пресрещне Чад. Но Роулинс ще остане, за да разузнае района, като обикаля мястото, където е изгубил следите ни. Няма да се откаже лесно.
Сокола не изглеждаше притеснен. Отиде в дъното на пещерата, за да вземе стиска трева за конете.
— Можеш да си починеш малко — предупреди я той. — Ще бъде дълъг ден.
Стори им се още по-дълъг от необходимостта да се крият и да не вдигат никакъв шум. Както беше предвидил Сокола, в късния следобед един самотен конник се приближи до колибата. Час по-късно дойдоха още двама. След време Лана чу шум от затръшване на врати и от мотора на колата, която се отдалечаваше.
— Отиват ли си? — прошепна Лана от своето място.
— Не. — Сокола беше се скрил в сянката на скалата при на пещерата. — Чад заминава, но Роулинс и неговите хора сигурно мислят да прекарат нощта тук. Завързали са конете и палят огън.
Лана въздъхна и погледна към торбата с провизиите.
— Ние също можем да хапнем. Ще приготвя храната и ще направя кафе — предложи тя.
Преди да отвори торбата с провизиите, Сокола беше до нея.
— Никакво кафе и никакъв огън — й каза. — Ще хапнем по един сандвич, както на обяд. Има достатъчно хляб и месо.
— Но защо? — протестираше тя.
— Сега само се съмняват, че сме някъде наблизо. — Сокола подчерта думата. — Но ако усетят миризмата на храна и на огън, ще бъдат сигурни, че сме ние.
— Прав си, разбира се — съгласи се Лана натъжено.
Хлябът и месото се бяха спекли и само водата от манерката ги прекарваше в стомасите им. Беше топла и безвкусна. Чаша топло кафе щеше да им помогне срещу нощния студ, който започна да нахлува в пещерата след залязването на слънцето.
Лана се сгуши в спалния чувал, намирайки повече топлинка в краката на конете. Нощният огън криеше опасността да бъде забелязан от мъжете, разположили се на бивак в каньона. Лана се примири и потрепера в тъмнината. Сокола остави наблюдателния си пост и влезе тихо в пещерата. Спря се, за да вземе спалния си чувал. Отвори, го и отдели вътрешността от подплатата. Постла я на земята близо до седлото. Погледна Лана и й каза: