— Останали са няколко глътки кафе — Сокола й подаде тенекиената чаша.
— Нямаме никаква вода — каза му Лана, преди да изпие и усети аромата на кафето. То я съживи, но мускулите и бяха все още схванати бе неудобната поза, в която беше спала.
— Ще отида да налея. — Преметна през рамо манерките. — Във всеки случай конете имат нужда от трева.
— Почакай — Лана изпи набързо кафето, без да остави и капка. — Ще дойда с тебе.
— Какво? Да си счупиш врата ли? — пошегува се Сокола.
Лана си помисли за импровизираната стълба, направена от стъпала, издълбани в скалата, която той й беше описал, и повдигна рамене.
— Катерила съм се малко, когато живеех в Колорадо. Нищо особено и опасно, но след като ти ще отидеш, защо да не дойда и аз? — След това добави заключителния и най-убедителен аргумент: — Омръзна ми да стоя затворена в пещерата. Изпитвам страх от затворени помещения. — Преувеличаваше, защото не искаше да остане сама. Сокола се поколеба малко, после се съгласи.
— Добре, ела. Ще сляза пръв.
— Така ще можеш да ме хванеш, ако падна — пошегува се Лана.
— Точно така — Сокола се усмихна и й подаде одеялото си — Когато сляза долу, хвърли ми ги, за да го използвам да събера трева и на връщане да я донеса тук.
Тя го последва по каменния корниз пред входа на пещерата, като го гледаше как се поклаща, търсейки с крак първото стъпало. Изчезна бавно от погледа й. Дъхът на Лана спря, докато не го видя долу. Хвърли му сгънатото одеяло.
— Твой ред е — извика й Сокола, държейки ръце като фуния пред устата си. — Ако искаш, можеш да се откажеш.
— В никакъв случай. — Лана повтаряше движенията му, се просна по корем и търсеше с крака издатината.
Не беше сигурна, както й се струваше отначало, но веднъж започнала, имаше само един-единствен изход — да слиза надолу. Предпочиташе да използва издълбаните в скалата стъпала, за да достигне целта си, вместо да падне. Колената й трепереха, когато стигна долу и Сокола я хвана праз кръста, за да премине по-бързо последните сантиметри от слизането. Лана можеше да го обвини, че преувеличава. Ерозията на времето беше превърнала стъпалата и местата за хващане с ръце в дупки, в които пръстите на ръцете и краката едва се задържаха, но тя беше доволна, че е слязла здрава и читава, и те вече не й правеха впечатление.
— Още ли ти бие сърцето? — засмя се Сокола.
— Сто удара в минута — кимна Лана.
— Можеш да напълниш манерките от извора, докато аз нарежа трева за конете. — Свали манерките от раменете, си и й ги подаде.
— Не се ли страхуваш, че ще оставим следи, ако се върнат? — запита тя.
— Преминали са и са отъпкали целия каньон. Не биха могли да различат нашите от техните следи — увери я той.
Сокола извади ловджийския си нож от ножницата, взе одеялото и се отправи към пожълтялата трева под дърветата. Лана прекоси с празните манерки разстоянието от няколко крачки, които я деляха от извора. Там, където извираше от земята, водата се лееше весело върху купчина камъчета, за да бликне в малко езерце, подобно на вана. В течение на много години водата беше прокопала в твърдата скала тесен канал в отсрещната стена на басейнчето, откъдето се изливаше като сребърна лента. Лана изгуби от погледа си поточето, което се криеше в тунела от избуяла трева.
Задържа манерките под повърхността на водата и чу бълбукането, докато се пълнеха. Водата беше ледено студена. Гребна с шепа и пи жадно. След това напръска лицето си. Кожата й се зачерви, освежена от студената вода.
Когато манерките се напълниха, Лана ги опря върху камъните на каньона и се отправи към мястото, където работеше Сокола. Колибата се виждаше много добре зад тополите. Любопитството й беше привлечено от по-малка сграда, скрита между дърветата.
— Соколе, какво е това? — запита, показвайки сградата, приличаща на малка колиба. — Барака?
Сокола погледна, после се обърна, за да продължи да реже трева, но не толкова бързо, че да прикрие от Лана усмивката, която се изписа върху лицето му.
— Не, това е потилия.
— Какво е потилия? — Лана се смути, защото въпросът го забавляваше.
— Точно това, което подсказва думата. Място, където човек се поти. — Сокола спря за малко да работи. — Можеш да я наречеш навахска сауна.
— Звучи божествено — промърмори Лана с глас, изпълнен с желание. — Мисля, че не е използвана от години.
— В действителност била е използвана. Ползвал съм я винаги, когато съм идвал тук за по-продължително или по-кратко време. — Започна да реже тревата с острия нож и да я слага в одеялото.