— Соколе, ти няма да направиш това! Няма да… — Но знаеше, че щеше да го направи, защото тъкмо… — Не! Пусни ме на земята! — Лана се боричкаше в ръцете му. Ужасът й бе много смешен. — Моля ти се, Соколе, недей!
— Ще те пусна вътре само за минута — каза той, смеейки се.
— Не, не ме пускай вътре! — протестираше тя, но не беше нито изплашена, нито ядосана, а само искаше да избегне тази част от ритуала.
— Добре.
Той се спря близо до потока.
— Няма да те хвърля — обеща й.
Лана въздъхна облекчено и се отпусна на ръцете му.
Повярва му. Ненадейно ръката, която държеше краката й, — се отдръпна. Лана извика от ужас при допира на ледената вода до затоплените й и изпотени крака.
— Студена ли е? — смееше се Сокола и пръскаше с вода бедрата й.
— Нали ми обеща? — запита тя обвиняващо, докато се опитваше да запази равновесие на хлъзгавото дъно толкова, колкото да може да излезе от водата.
— Аз ти обещах да не те хвърлям — припомни й той. След това започна да я пръска все по-силно и по-нагоре. Лана премина в контраатака, плискайки шепа вода по гърдите му. Сокола скочи във водата и започнаха весела битка, огласявана от смехове и весели викове, която отмиваше потта от кожата. Измокрена от глава до петите, Лана плисна шепа вода в лицето на Сокола, смеейки се, когато той отстъпи. Готвеше се да повтори действието, преди той да се е опомнил и минал в настъпление, но забеляза, че слага ръка на едното си око. Пусна водата да изтече през пръстите й.
— Добре ли си? — Тя бързо се приближи до него. Когато се намери толкова близо до него, че можеше да я стигне, той светкавично хвана китките й и я привлече в обятията си. Напористата му уста се сведе до нейната и сърцето й отново силно заби. Лана се отпусна леко на тялото на мъжа и изви кръст, за да е по-близо до него. Отвори устни под неговите в отговор на желанието за по-силен контакт. Голата мъжественост на Сокола докосваше най-съкровената струна на женската й същност и я караше да се подчинява на всяко негово желание, а той я искаше.
Вдигна я нависоко, над себе си, докато устата му не се изравни с нейните гърди. За да я държи в това положение, той изви едната й ръка около талията, а другата — около бедрата, под извивката на меките й части. Лана облегна ръце на изваяните мускули на раменете му, за да запази равновесие в тази главозамайваща прегръдка. С извити на дъга хълбоци и преметнати през него бедра, Сокола я изнесе от басейна.
Стигна до гигантското дърво, пусна я на земята и я прилепи до ствола. Ръцете му я обгърнаха като възглавници, които да я предпазят от грапавата кора на дървото, така че моментът, в който я облада, да й достави само удоволствие.
Сякаш измина безкрайно време преди Лана отново да усети твърда земя под краката си. Ръцете й все още здраво го стискаха, откривайки удоволствие в неукротимата му мъжка сила. Устата на Сокола галеше косите й.
— Моя си, Лана — гласът му бе мощен и силен. — Вече никой друг мъж няма да те докосне.
Вдигна главата й и взе лицето й в шепи. Погледът му внимателно я следеше, сякаш я предизвикваше да отрече това заявление.
Но Лана не можеше. Блясъкът в погледа й подсказваше, че тя е напълно съгласна.
— Да — радостно промълви тя.
Сокола дълбоко пое въздух. После го издиша. Огънят изглежда го напусна, докато той си почиваше така. Погледът му нежно се спря на нея.
— Студено ти е — отбеляза той.
Лана се огледа и видя, че е настръхнала от студения въздух. Потръпна, защото едва сега разбра, че се вледенява. Сокола се отдръпна от нея и я хвана за ръка.
— По-добре да се облечем, преди да си настинала.
— Ами ти? — отвърна му с въпрос Лана.
— Кожата ми е по-дебела от твоята по много линии — отговори той и я поведе към потилнята.
Дрехите му бяха сгънати до тези на Лана, но Сокола се скри зад постройката, докато Лана започна да се облича. Тъкмо закопчаваше копчето на джинсите си, когато той се появи по примитивната набедрена препаска. Облече се почти със същата скорост, но движенията му не бяха така припрени като тези на Лана.
— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш до пещерата? — попита той.
— Качването трябва да е по-лесно — отвърна Лана.
Така беше, но въпреки това Сокола остана долу, докато тя стигна скалната издатина. След това и той се качи, носейки манерките. Мракът в пещерата я правеше още по-студена.
— Да направя ли малко кафе? — предложи Лана.
— Да, бих пийнал малко. — Той й подаде една манерка.
Когато кафето завря в тенекиената съдинка, Лана добави лъжица изворна вода, за да подобри вкуса му. Седяха около огъня, разменяйки си чашата в задушевна атмосфера.