Сокола не спа добре. Имаше прекалено много шумове, които за него бяха непривични. На следната сутрин, в мига, щом слънцето се показа на прозореца, той стана и се облече. Когато излезе от стаята, все още светлината бе твърде слаба, за да осветява добре пътя, но той не посегна към нито един от електрическите ключове.
Стигайки на верандата, Сокола огледа внимателно шубите, закачени на закачалките, за да открие своята. Зад гърба му кухнята изведнъж блесна в ярка светлина. Изненадан, Сокола се извърна и се препъна в един ботуш.
— Кой е там? — във властния тон на жената се усещаше и малко страх.
Преди още да успее да отговори, за да го разпознаят, тя беше вече на вратата и го гледаше втренчено:
— Какво се разхождаш наоколо в този час.
— Какво става, Вера? С кого говориш?
Роулинс се показа зад жената и видя Сокола, който неволно се почувства виновен.
— Къде си тръгнал, Соколе?
— Гладът и жаждата ще убият коня ми. Трябва да го нахраня и напоя, преди да дойде училищният микробус.
Все пак той не бе напълно сигурен, че училищният микробус ще дойде да го вземе, след като бе сменил дома си.
— Не се притеснявай за коня си. Лутер ще го нахрани и напои заедно с другите — каза му Роулинс. — Що се отнася до училището, то е затворено заради ваканцията. Освен това вече няма да ходиш в училището на резервата. Ще те преместим в едно по-близко училище. Сега ела в кухнята. Вера ще приготви закуската.
Жената се обърна и изчезна в кухнята, но Сокола се колебаеше:
— Няма ли нещо, което трябва да свърша? — попита неуверено той.
— Нещо? — Роулинс трепна. — Какво искаш да правиш?
— Мое задължение беше да цепя дърва за огъня, да нося вода и да помагам на майка ми в царевичната нива.
Нито едно от тези неща не можеше да се прави, тъй като водата течеше по тръбите на къщата, топлината идеше от газова печка, а наоколо не се виждаше и следа от градина.
— Разбирам. — Роулинс млъкна и въздъхна дълбоко, сетне се усмихна. — И тук ще имаш задължения. Ще ида да нагледам добитъка след закуска. Можеш да дойдеш с мен.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Ранчото със своя начин на живот беше напълно чуждо за Сокола. Имаше толкова непознати неща, че се чувствуваше изгубен и забравен. Но понеже баща му искаше той да научи всичко това, сега прие изцяло тези чудатости.
Сокола доби някаква първа, бегла представа за каубоя от Том Роулинс. Първия ден той едва-едва поглеждаше какво става наоколо. На следващия започна да задава въпроси.
— Кой е собственикът на всичкия този добитък? Направи жест, с който показваше всички животни, жигосани с буквата „F“ и крило на хълбоците. Те с наведени глави дъвчеха сено, което блестеше като злато на фона на мръсния сняг. От една кола един човек хвърляше непрекъснато от него. Роулинс се поколеба за миг:
— Господин Фокнър е собственикът.
Отговорът, че принадлежат на баща му, предизвика нов въпрос:
— Всички идват при вас, за да разберат какво да правят. Вие давате заповедите. Защо не го прави той, след като животните са негови?
— Защото той ме е наел да се грижа за тях. Аз съм това, което се нарича надзирател, тоест този, който отговаря за тях.
Един каубой извика Роулинс и сложи край на разговора. Сокола обаче беше разбрал, че Роулинс е важен човек, много уважаван от всички останали.
На третата сутрин Роулинс изпрати Сокола у дома със следното поръчение:
— Кажи на Вера, че днес следобед трябва рано да отида в града, затова я помоли да приготви обяда до единадесет и половина.
Когато Сокола се изкачи на задната веранда, чу няколко гласа, които идваха от стаята, наречена всекидневна. Разпозна гласа на жената, на Вера, въпреки че пискливият тон се бе променил и изпълнил с нотки на уважение. Но това, което привлече вниманието на Сокола към стаята, бе звукът на втория глас, мек и чист като писъка на нощна сова.
Двете жени бъбреха и очевидно не бяха чули отварянето и затварянето на вратата на верандата, тъй като никой не забеляза присъствието му, когато застана на прага на стаята. Той се загледа в странната жена, седнала на дългия диван. Беше висока и гъвкава, а ръцете и се движеха като вълните, с които бризът гали клонките на върбата. Косите й бяха с цвят на новородено сърне, бухнали от двете страни на лицето, а на гърба падаха, на тежки вълни. Меко и лъчисто, лицето й сякаш криеше златистата светлина на слънцето, а устните й бяха с цвета на Червените скали. Носеше широк пухкав бял пуловер, който скриваше шията й, но най-странното нещо бе, че беше обута в мъжки панталони. Сокола бе така привлечен от тази бяла жена, че едва сега забеляза момчето, което седеше до нея.