— Кой е този той? — попита Вера, а после тихо се обърна към приятелката си: — Не мога да го убедя да използва имената на хората, за които говори. — Сетне отново насочи вниманието си към Сокола: — Искаш да кажеш господин Роулинс?
— Да, господин Роулинс каза така.
С крайчеца на окото си Сокола зърна съпругата на баща си да придърпва нагоре ръкава на белия си пуловер. Показа се златен часовник.
— Ако трябва да приготвяш обяда, Вера, по-добре ще е да си вървим. — Тя стана и се отдалечи от Сокола, като много внимаваше да не се допре до него.
— Не си тръгвай — запротестира Керъл, когато коляното, което подпираше блокчето за оцветяване, се отдръпна. — Още не съм оцветила рисунката за Чад.
— Донеси го следобед у нас. — Чад покровителствено погали русите къдри. — Може би ще си направим снежен човек.
— Наистина ли? — Лицето на момиченцето грейна радостно и възбудено, защото той му беше обещал най-желаното нещо.
— Чад, така я разглезваш — въздъхна Вера Роулинс.
Сокола никога не беше я виждал толкова доволна.
Когато остана далеко от тях, Сокола видя жената на баща му да облича шуба, обточена по врата с кожа. Чу мекият й глас да благодари на Вера за кафето и да се сбогува. После чу, че предната врата се затваря. Вера забърза към кухнята да приготви обяда и остави Сокола сам и забравен във всекидневната. Свежият сладостен аромат на парфюма се носеше в стаята. Самотата като остра болка прободе Сокола.
Тази седмица Сокола видя два пъти баща си. Всеки път той го питаше как се чувства и има ли нужда от нещо. Сокола се взираше в празния поглед на баща си и разбра, че той не желае да чуе отговор на въпросите. Затова и не му говореше за странното си състояние и за самотата, която изпитваше. Напротив, отговаряше това, което знаеше, че баща му иска да чуе.
В понеделник Сокола трябваше да тръгне на училище за бели хора. Беше се приготвил много рано, нервен и преизпълнен със съмнения относно промените, които училището щеше да му донесе. Щеше ли да бъде то като това на резервата? Щяха ли да го бият учителите с линия, ако говореше на индиански? В училището за бели сигурно нямаше да му разрешат да говори на езика навахос, реши той. Опита се да не мисли за новите си другари.
Облечен в шубата и със спуснати коси, стоеше до прозореца на кухнята, докато чакаше с привидно безразличие да срешат малката Керъл, в чиято руса коса вплитаха панделки. Този ден Роулинс щеше да ги заведе на училище, а после те щяха да хванат училищния микробус обратно.
— Не ти ли е много топло в тази шуба, Соколе? — Роулинс седеше на кухненската маса, пиеше кафе и гледаше жена си как сресва косите на момиченцето.
— Защо не излезеш навън да чакаш — подсказа му той. — Керъл след малко ще бъде готова.
Сокола прие забележката и с тихи стъпки напусна — дома. Леденият въздух щипеше лицето му и превръщаше в бели облачета дъха му. Обзе го желание да избяга от това място и да тича на север, към колибите на роднините си. Погледът му се зарея отвъд дърветата и се спря на бялата къща, в която живееше баща му. Видя го да излиза от дома и да се отправя към колата, паркирана отсреща. Не носеше подплатената с кожа шуба, нито джинсите. Беше облечен в дълго тъмно палто, което се вееше около коленете, и в тъмни панталони. Болезнен спомен разтърси Сокола. Той се хвърли в лудешки бяг между дърветата, под гонен от непонятен страх. Баща му чакаше прав до колата, когато Сокола стигна при него. През палтото, незакопчано догоре, Сокола можа да види дрехите и вратовръзката, която носеше.
— Ще дойдеш ли с нас до училището? — Опитваше се да прочете отговора по израза му, но тръпката по лицето бе чувство за вина.
— Не, отивам във Финикс, по дела. Тъкмо идвах към Том, за да се сбогуваме. — Избягваше да срещне погледа на Сокола и гледаше втренчено ключовете на колата, които бяха в ръцете му.
Страх прониза Сокола:
— Кога ще се върнеш?
— Много скоро. Не зная. — Забелязвайки изражението на сините очи, мъжът се наведе, смали се пред Сокола. — Опитай се да ме разбереш, Соколе. Трябва да се махна оттук. Не мога да остана, защото е много лесно да мисля, че тя е винаги в колибата и ме чака. Има много неща, които ми я припомнят, и много, които отравят спомена ми. Нужно ми е да бъда за малко някъде другаде. Ще се върна. Заминавал съм и друг път, нали?
Но този път беше различно. Баща му беше здравата скала, в която можеше да се вкопчи в този променлив свят, менящ контурите си като дюни в пустинята. Сокола не разбираше колко нужна бе близостта на баща му и не можеше да се изрази. Единственият отговор, който можеше да даде, бе нямата молба в погледа му.