— Няма нужда да ходя на училище. Ти можеш да ме учиш и той може да ме учи на всичко, което трябва да знам.
Тези думи й се сториха странни в устата на сина й. Винаги беше жаден за знания, а и се учеше много бързо, бе по-любопитен дори от койот. Спря и го загледа изпитателно.
— Защо не искаш да ходиш на училище?
Отговорът не последва веднага:
— Защото казват, че аз съм един от Народа на хората.
Навахос определят себе си като „дине“, т.е. „народ на хората“. Думата произлиза от името, което им дали индианците тева-пуебло, апахи от Наваху, и означава „врагове на засетите нивя“.
— Кой го казва?
— Всички — сви рамене то, за да отбегне конкретния отговор. — Това е, защото нямам прави коси като техните и очите ми са сини, а не тъмни.
Бяла салвия се поколеба за миг, колкото да долови един особен звук, различен от всичко, което можеше да се отнася до земята. Обърна се притеснено, вглеждайки се в облака прах, който се приближаваше, и щом различи малкия камион, погледът й омекна и проблесна.
— Идва — каза на сина си.
Момчето хвърли в ръцете й торбичката с царевични зърна. Допреди миг леко намръщено, сега то засия от ненадейна и безгранична радост. Изтича с лекотата на антилопа, за да стигне до колибата преди пристигането на камиона. Като знаеше, че повече няма да работи, докато той е тук, Бяла салвия бавно прибра торбичката и пръта за засяване и последва момчето. Въпреки че не тичаше, стъпките й бяха също така нетърпеливи като тези на сина й. Фустите й шумоляха и танцуваха по земята при всяка дълга, грациозна крачка. Когато камионът спря, момчето вече беше там, готово да се хвърли в обятията на високия мъж, който слезе, хвана го и го подхвърли нагоре. Ритуалът по посрещането беше винаги един и същ. Детето се смееше щастливо, като чувстваше, че го вдигат над главата на баща му. После го свалиха и една силна ръка го държеше, сякаш висеше на кука:
— Как може синът ми да порасне само за два дена? — Погали весело главата му, разрошвайки косите, готови да убегнат от жълтата лента, която напразно се опитваше да ги задържи от двете страни на челото.
— Аз съм като царевицата. Винаги раста. Знаех, че днес ще дойдеш.
Загледан в бащиното лице, момчето лесно можеше да разбере защо майка му го наричаше Очи-които-се-смеят. Беше заради мрежата от ситни бръчици, които браздяха ръбовете на очите му, придавайки им усмихнато изражение. Тези очи бяха малко по-светли от неговите, а и кожа та му беше по-светла, с цвят на бронз. Там, където слънце то не беше я достигнало, беше дори бяла.
— Донесох ти нещо.
Мъжът бръкна в джобчето на бялата си риза и извади пакетче дъвка, любимия подарък на сина му. Джон Б. Фокнър сложи пакетчето в нетърпеливо протегнатите ръчички и остави момчето на земята.
Като разкъса опаковката, момчето взе една дъвка, разви я и я налапа. Преди още да е омекнала напълно, втора дъвка беше разопакована.
— Ще имаш за по-дълго, ако дъвчеш само една дъвка — отбеляза бащата, усмихвайки се с разбиране, но Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки не можа да му отговори, защото устата му беше много пълна.
Бяла салвия гледаше тази размяна на нежности между баща и син и забави крачка, за да им даде тези няколко мига на близост. Погледът й се изпълни с гордост, като наблюдаваше стройния мъж, който беше неин съпруг. Беше висок, с широки рамене, облечен в бяла риза и пан талони от кафяво рипсено кадифе. Каубойската шапка покриваше почти изцяло тъмния му перчем. Не беше се променил от първия път, когато го видя. Беше в нощта на Ритуала на Врага, по време на Танца на Девойката, единствената част от обреда, на която можеха да присъстват и да вземат участие хора, чужди на Народа на хората. Белите го наричаха Танца на Скоу и малцина разбираха, че всъщност ставаше дума за боен танц. Момичетата на възраст за женене танцуваха и си търсеха другар сред присъстващите мъже. Бяла салвия участваше за първи път. Беше облякла най-хубавите си дрехи. Дори носеше тежкия гердан от сребро и тюркоази на майка си със символа на цвят от тиква.
По време на танца тя го забеляза, че седи с кръстосани крака, и разбра, че гледа само нея и никое друго момиче. Нещо я подтикна да го помоли да я придружи в следващия танц и той прие. Не си спомняше точно колко кръга около стълба на мъченията направиха преди останалите да почнат да ги наблюдават. Беше започнала да се страхува, защото той не знаеше, че трябва да плати, за да престане да танцува. Обикновено непознаването на техните обичаи от страна на чужденците се приемаше като забавление, но Бяла салвия не искаше хората да се подиграват на този човек с усмихнати очи. Така тя му го пошушна на ухото, като показваше добрите си познания по английски език, който бе научила в училище.