— Не! — извика ужасен Сокола, когато видя мъжа да вдига тялото на майка му от нейното заснежено смъртно ложе.
Кристали заледена кръв покриваха челото й. Сокола отмести поглед, за да не види побелялото й от студа лице. Страхът му се усили, когато видя, че баща му разтрива вкочанените й крайници. С пресипнал от болка глас Очи-които-се-смеят я молеше да му говори, като продължаваше да я вика по име. Когато най-сетне го видя да допира уста до устните на майка му, опитвайки се да вдъхне живот на тялото, Сокола изпита за баща си по-голям страх от този, който изпитваше за себе си.
— Не! — Изтича до приклекналата фигура на баща си, дърпайки го за ръката с трескав ужас. — Трябва да ги оставиш! Не трябва да ги гледаш! Моля те! Моля те!
Гласът му се задави от хълцане:
— Стават ужасни неща с онзи, който гледа мъртвите! Техните духове могат да се вселят в теб! Да се махнем оттук!
Някои от думите му изглежда бяха стигнали до целта, защото баща му се обърна да го погледне. Ужас накара Сокола да изтръпне. Лицето на този човек бе изкривено в страшна гримаса, подобна на някои идоли на племето.
— Остави ме на мира! — изръмжа баща му.
Впечатлен от изражението на това лице, Сокола до последния миг не забеляза ненадейното замахване на ръката, когато бе твърде късно да се предпази. Силата на удара го накара да политне назад, но Сокола бе припаднал, преди още да се просне в снега.
Не усети ръцете, които нежно го вдигнаха, нито защитените с ръкавици пръсти, които, треперещи, погалиха червената следа, заемаща почти половината му буза. Не чу дори гласа, който го молеше за извинение. Беше пропаднал в дълбока черна дупка, където нищо не можеше да достигне.
Когато най-после дойде в съзнание, разбра, че е сам в колибата. Огънят, който гореше, носеше топлина във всеки кът на стаята. Усети пулсираща болка от дясната страна на лицето си. Предпазливо допря длан до подутата си буза. Болеше го!
Тъкмо се повдигаше на лакти, когато вратата се отвори. При вида на огромната фигура Сокола инстинктивно се сниши. Това действие не бе продиктувано от страх пред баща му, а от страх от духовете, които сигурно го бяха обладали. Когато мъжът се доближи до светлината Сокола забеляза, че от лицето му бе изчезнало онова ужасно изражение. Но също и усмивката си беше отишла. В този миг очите му бяха пълни с отчаяна тъга, а погледът го отбягваше.
— Гладен ли си? — Баща му стоеше прав пред огъня и грееше ръцете си. Стоеше с гръб към него. — Братовчедка ти е приготвила малко супа.
Дрезгавият и рязък глас го върна към действителността. Думите пробудиха сетивата на Сокола, а миризмата на яденето му припомни, че стомахът му е празен. С мъка се привдигна и тръгна към димящия супник. Чувстваше, че дясната страна на лицето му е странно натежала. Взе метална паница от една полица, загреба от горещата супа и отиде до огъня, за да я изяде на спокойствие.
Баща му се чувствуваше неловко в негово присъствие. Сокола го разбираше от начина, по който той избягваше погледа му. Опита се да сръбне от горещата супа, но щом отвори уста, кожата на подутата му буза се опъна и по цялото му тяло премина болезнена тръпка. Подскочи, неспособен да прикрие неволното движение.
— Не исках да ти причиня болка, момчето ми, наистина не исках — дрезгавият глас издаваше огорчение и разкаяние.
— Не трябваше да ги гледаш! Стават лоши неща. Ако нещата не се правят както трябва, ще дойдат техните духове.
— Не вярвам в духове. Такива неща не съществуват — остро възрази бащата. — Как можеш да мислиш, че майка ти ще дойде, за да ти стори зло? Ти знаеш колко те обичаше!
— Духът е лошата част. — Докато отпиваше още една глътка от супата, погледна надолу и видя ръката на баща му да се свива в юмрук. Това бе израз на ярост, която той отчаяно се опитваше да контролира:
— Какво вярваш…Какво Народът на хората вярва, че става с мъртвите? — баща му се опитваше най-точно да формулира въпроса си.
— Отиват на едно тъмно място на север. — На Сокола не се харесваше да говори за мъртвите и за това, което става с тях, за да не подканя, мислеше си той, духовете да се върнат. — Умрелият човек стига до това място за четири дни й по пътя е придружен от някой близък, по-рано умрял. В подножието на едно възвишение има вход, който води там, под земята. Преди човекът да влезе, трябва да го прегледат двама пазачи, за да се уверят, че наистина е умрял.
Баща му стоеше със затворени очи и здраво стиснати зъби, докато ръбът на брадата му видимо трепереше. Когато Сокола свърши с обясненията си, чу, че баща му мълвеше думи, без да си дава сметка за това: