Петко Тодоров
Ръка
Детето мъчително простена. Пак трепнаха две сърца — и майчино, и бащино. От толкова чеда едно е останало и него иска Господ да им вземе.
— И гривна, и обици, каквото сребърно имам, да го стопиш: дано само Христос и света Богородица се смилят — се обърна майката, сякаш сепната от нощния вихър, който час по час хлопа по замръзналите прозорци. И пак отпусна уморена глава, като да задряма.
Въглените пред наковалнята в долния кат премигнаха и стъмняха, в малката соба отново се смрачи. Пред очите на Златаря помрачня още повече. Дали се дните свършиха, или две нощи се сляха, та няма разсъмване…
Той вдигна чевръсто ръка, дръпна вирнатата над духалото пръчка и мехът от все сила пое дъх; няколко искрици подскочиха, премигнаха и немощно се разпиляха по огнището. Златаря се хвана за наковалнята, погледна разхвърляните край себе си сечива и както бе отпуснал крака в трапчинката под наковалнята, удари гръб върху закованата овча кожа и впи очи в мрачината…
… Ръка, ръка ще излее той, да прилепне към иконата като изписана… Не, не — не като изписана! Няма той да я пише по терк, ами като да е там изляна. — Сам ще направи калъп да я излей. И Златаря сви вежди, а пред премрежените му очи пак изпъкна отново: трепетна, милостива Христова ръка. Палеца подтиснал двата малки пръста, средния и показалеца вдигнати, набожно прекривени ставите и на двата, като да молят милост от сърцето на Всевишния… В някакво сияние трепти пред него тая ръка и ето, ще я долови — вдига десница… Бледия светлик пак изтая в мрака и ръката пак потъмня и изчезна пред него. Отново дръпна пръчката, духалото показа през огнени зъби синкав език, той се извърна, вдигна изрязания от мукава терк и го заобръща през огнището.
— Като не може таквази… ще излей там една ръка, както си знае. И — той погледна отсам-оттатък терка, уж като да пресмята и току изведнъж го запокити настрана. Няма заръчана тенекия да окачи той на иконата! Па скокна и закрачи напреки из къщи.
Жена му повдигна глава:
— И ти не можа да мигнеш цяла нощ, Христо…
Златаря като да я не чува:
— Аз съм казал, една ръка ще излям. От Христовата икона пред олтаря да си вдигне над всички глави ай тъй, всеки да види благословията й…
— Толкоз ръце и венци за чужди си лял, за детето си ли няма да излейш каквато трябва…
Не, както за други е лял, сега няма да лее, а тъй — с чук ще я изкове, ще да видиш само! — Тя е пред очи му: под тънката кожа личат и двете жили; дланта две орисни бръчки сбраздили… Покорно под палеца са прекривени мълките пръсти, показалеца и средния с надежда вдигнати нагоре… И пръстите отделени един от друг — всяко кокалче личи, всяка става сама прекривена… И той не може дори да дотрай кроежа си да доизкара. Всичко в превара се сблъсква пред него и в очи му отново потъмнява.
А из съседни дворища почват да се обаждат с хрипави гласове петли. Зора е вече. Майката стана, разкри пердетата и треперливите лучи на кандилцето се дръпнаха в тъмния кът на иконостаса. Тук-таме пред съседни порти няколко мъже заринаха снега, пряко засипаната пъртина премина подранил планинец, натоварил кон с чували въглища; след малко баба Юрдана, защапа по земното в другата одая и бутна врати.
— Добрутро — преви тя пак скутове на късо кожухче, надвеси се над болното, погледна и двамата и като да забрави какво щеше да рече.
— Добре се сети, лельо, да додеш… — начена майката.
Тя поклати мълчаливо глава, разви болното и застиска вдървените му ръце:
— Слушай, Недо, то… не не зная, сино, ами чакай, докато е овреме да проводим за дяда попа… Да кажа на нашего Цонча — додаде баба Юрдана — да се отбий у дядови попови, като тръгне за училище… Нека дядо поп дойде — няма да му бъде от туй нещо я…
Майката гъкна немощно и впери очи в мъжа си. — Той, цял настръхнал, не помръдва, като че не е при тях. По едно време изви очи през прозореца. — Оттук-оттаме през снега деца, стиснали под мишца книжка, щапукаха с подпетени еменийки към училище.
— … И попа вече ще доде… докато доде, ръката ще е готова… Жива молитва тя ще бъде…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Ето с вет молитвеник в ръце и попа се изправи над главата на детето. Под иконостаса, до леглото, скръстиха ръце майката и баба Юрдана, само Златаря още като да не може да доде на себе си. Ту захласнат в смътни мисли се унася, ту пък спре очи върху малката възглавничка, погледне детето и дълбоко се сгърчи нещо в душата му. — Копринената косица на болното се е сплъстила; слепите му очи будно бият, а на посърналото му побледняло лице догарят сякаш последни трепети. Детето бавно открива клепки и с изгаснали очи като да вдига прощален поглед. Златаря сеща тоя поглед, но не му и отвръща — той няма да го пусне. И мъчително премрежи очи пак бащата, като да търси нещо загубено в себе. — Ръката, благославяща Христова ръка затърси пак!… Да се вдигне само над леглото и с вълшебна сила ще оздрави рожбата му; под нейната благословия възродено пак ще скочи, ще припне, ясният му гласец звънне из къщи… С разтупано сърце той отваря очи и завчас ръката изчезва отпреде му.