Свещеника подава със златна лъжичка причастието, майката и бабата вдигат на възглавницата отпуснатата глава на детето; то едвам отваря напукани задебелени устни. — Всички дърпат Златаря, всички искат да го изведат навън от него, да го разсеят и той сам не може да си намери място.
Свещеника сгъна патрахиля, целуна кръстната сърмена нашивка и майката побърза да му поднесе стол.
— Намери ли вече клисаря, Христо? Можа ли да снемеш терк? — подйе свещеника. — Аз виках, по-добре ти да излейше един венец за света Богородица, че тази икона все сме я оставяли, пък храма ни е на нейно име… Ама като искате ръка…
— Една ръка — го пресече Златаря, — една ръка за иконата на Христа ще излям… Тъй, от мене една ръка — за моето дете…
— То добре, барим вий се сещате за черкова… Е-е — поклати побеляла глава той, — помня аз, като я събориха башибозуците, цяло село се събра да я прави. Кой колко му ръка стигна, принесе: кандило, светилник; по-богатите чорбаджии събраха пари да купят полилей; от Божигроб, от Цариград — никой не се е връщал да забрави да донесе нещо за черкова. Описаните яйца от камилско птиче, дето висят пред олтаря, Хаджи Димо от Яфа ги донесе…
— Ох — въздъхна майката, — сега Христо да излей една ръка от нас, че дано се смили света Богородица…
— Малко ли нещо — пресече я свещеника — и баща му, и той си излели — та тази икона няма да изкара!
Христо изчофили досадно рамене и заходи назад-напред из стаята, сякаш подгонен от всичко наоколо. Свещеника впери слисани очи в него.
— … Аз сега ще изля медна ръка!… — се изстъпи пред свещеника той, с вдигната, сякаш да благославя, десница. — Една ръка, ама… Христова ръка. От мене, тъй — ще видят всички… Като се вдигне пред олтаря, всички ще благослови… — И пак се защуря зашеметен из къщи.
— Завъртя им ума туй дете и на двамата — трагна баба Юрдана да изпровожда свещеника. — Влязох отзарана да ги погледнах — уплаших се… Христо все за ръка разправя, все захваща и оставя — на едно място го не сдържа…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Слънцето се надвеси над засипаните със сняг къщици, надникна оттам-оттатък и няколко бледави лучи надникнаха и в малката соба. Смътно се спогледаха чуковете, наковалнята и всички сечива на Златаря и някаква бледна мълчалива усмивка се разля по цялата покъщнина.
С наведена глава и облегнал рамо до прозореца, Златаря ту похване неспокойно небръсната глава, ту пък вдигне очи и през вежди загледа към наковалнята. Той сеща, бутат го, карат го да се върне на мястото си, да вдигне чука и да кове, а него сякаш го е страх да хване сечиво. — Той иска да улови на-напред ръката, що бе отпреде му — що я вижда и гони от нощес и все се не вдава да я улови, да я сложи на наковалнята сам, че тогава…
Майката се обърна:
— Христо, ей вече икиндия минава, подир някой час за вечерня ще чукат, пък ти още не можеш да се окопитиш!
Той махна с ръка, като да не иска никого да слуша. Слънчевите лучи се повдигат, играят по писаната черга с цветовете, подмигват си нехайно с лъскъвите сечива на Златаря, като че цялата покъщнина искат да разсмеят. И всичко околовръст го гледа, сякаш му се присмива — той се щура сама назад-напред и не може да дойде път да се върне в себе си.
Детето пак болезнено простена и майката плахо скочи.
— Ох, майка, майка… — захленца тя.
Ръцете му вече посиняха и то се разтрепера цяло.
— Божее… — извика майката.
Златаря изви очи, хвърли се към огнището, спусна крака в трапчинката, вдигна чук и във възгласа на наковалнята като да долови безумна надежда…