Нетърпимо ярки лъчи се забиваха в плътната тъмна форма. Изпепеляващо сияние разкъсваше на парчета плуващата във въздуха тъмнина. За момент, тъмната паяжина обгърна и затъмни блестящата фигура… за момент. Разнесе се разтърсващ гръм и черната маса се разтвори в прегръдка от нетърпимо ярка светлина. И изчезна. За един кратък момент лъчистата фигура надвисна над пиедестала, обхвана го в погребална клада и също изчезна.
В разкъсваната от гръмотевичен тътен зала на Мунтасем хан настана оглушителна тишина. Двата талисмана бяха изчезнали от разрушения пиедестал… може би разпаднали се на атоми от мощта на космичните сили, които бяха освободени тук, може би прехвърлени в някакво далечно място, където да изчакат следващото пробъждане на съществата, които символизираха, но това никой не можеше да каже.
А тялото върху пиедестала? От него не бе останало нищо, само малка купчинка пепел.
— Сърцето винаги е по-силно от ръката! — каза Аталис тихо в кънтящата тишина.
Конан слагаше юздите на голямата черна кобила малко грубо, но с опитна ръка. Кобилата потрепваше, нетърпелива да потегли, пристъпвайки по посипания с чакъл път. Варваринът се засмя, видимо възбуден от мощта на великолепното животно. Огромна пелерина от алена коприна се спускаше по широките му рамене, а сребристата му ризница проблясваше на утринната светлина.
— Значи твърдо си решен да ни напуснеш, Конан? — запита принц Тан, който бе великолепен в одеждите си на нов сатрап на Яралет.
— Да! Гвардията на сатрапа е прекалено спокойно място, а аз жадувам да отида в новата армия, която Крал Илдиз събира за войната срещу племената от планините. Една седмица бездействие и това ми бе предостатъчно! Така че, сбогом, Тан и Аталис!
Той дръпна рязко юздите, обърна кобилата в обратна посока и напусна двора на къщата на прорицателя, докато Аталис и принца го наблюдаваха.
— Странно е, че наемник като Конан пожела да вземе по-малко, отколкото би могъл — коментира новият сатрап. — Предложих му сандък със злато… достатъчно за целия му живот. А той взе само една малка торбичка заедно с коня, който бе намерил на бойното поле, както и собствените си оръжия. Многото злато, само щало да зо забави по пътя, ми каза той.
Аталис сви рамене… и се усмихна, посочвайки към далечния край на двора. Стройна бритунка с дълга грива от къдрава коса се появи на входа на къщата. Тя се приближи до Конан, който дръпна юздите за да спре кобилата и се наведе за да разменят няколко думи. След това той протегна ръка, прихвана я за гъвкавия кръст и я метна пред себе си на седлото. Тя седна странично, обгърнала шията му с двте си ръце и зарови лицето си в гърдите му.
Той се извърна, вдигна във въздуха бронзовата си ръка, засмя се вместо сбогом и потегли с хубавото момиче пред себе си.
Аталис се усмихна.
— Някои мъже се бият не за злато, а за други неща — отбеляза той.