Изправяйки се от безплодното си търсене, той се отказа с фатализма на истински варварин. Време беше да помисли за някакъв план. Веждите му се свиха и той стисна челюсти, замислено гледайки потъващата в здрач равнина. Квадратните, с плосък покрив къщи на Яралет, все още се различаваха на фона на потъмняващото небе. Нямаше надежда за покой там за някой, който се бе бил под знамето на Крал Илдиз! Но от друга страна, по-наблизо нямаше друг град — нито приятелски, нито на врага. А столицата на Илдиз — Аграпур, се намираше много, много далече на юг…
Потънал в мислите си, той не забеляза приближаването на огромната, черна фигура, докато звука на слабо, неуверено изцвилване не стигна до ушите му.
— Кром! Стресна ме. Значи, все пак не съм единственият оцелял, а? — усмихна се Конан.
Високата, черна кобила стоеше, потрепвайки, гледайки голия гигант и широко отворени, изплашени очи. Това беше кон на Генерал Бакра, генералът, който сега лежеше някъде в полето, проснат в локва кръв.
Кобилата изцвили, благодарна да чуе звука на приятелски, човешки глас. Макар и да не бе кой знае какъв ездач, Конан можеше да види, че тя е в плачевно състояние. Ребрата и се издуваха, покрити с потта на страха, а дългите й крака трепереха от изтощение. Дяволитеприлепи бяха вселили ужас и в нейното сърце, помисли Конан мрачно. Той заговори успокоително и предпазливо се приближи, за да може да погали тежо дишащото животно, опитвайки да я покори с ласка.
В родните му земи, далече на Север, конете бяха рядкост. При бедните варвари от цимерийските племена единствено богат вожд можеше да има кон както и смел войн, който го спечели в битка. Но въпреки невежеството си по отношение на подробностите при отглеждане на коне, Конан успокои голямата черна кобила и се качи на седлото. Той седна странично, опитвайки се да разплете юздите и бавно се насочи извън полето, което сега представляваше една мастилено черно блато в тъмнината на нощта. Чувствуваше се по-добре. В торбите, окачени на седлото, имаше провизии и със силната кобила под краката си, той имаше добър шанс да успее и да се измъкне през мрачната, гола тундра към границата със Замора.
3. Хилдико
Слабо, измъчено стенание стигна до ушите му.
Конан дръпна юздите, спря коня и се озърна в мрака с подозрение. Косата му настръхна от суеверен страх, предизвикан от едва доловимия звук. След това той се сви рамене и изруга. Не, това не беше нощен фантом, нито излязъл на лов дух от пустошите — това беше вик от болка. Това означаваше, че има трети оцелял след обречената битка, още един, който продължаваше да диша. А жив човек означаваше някой, който не е бил ограбен.
Той скочи от креслото и завърза юздите за спиците на едно счупено колело от бойна колесница. Викът бе дошъл от ляво; тук в самия край на бойното поле, оцелелият ранен би могъл да убегне от очите на мародерите. Значи Конан все пак можеше да се озове в Замора с кесия със скъпоценни камъни.
Цимериецът закуцука към източника на треперещото стенание. Той разтвори тръстиките, които бяха обрасли бреговете на бавната река и погледна надолу към бледната фигура, която немощно се извиваше в самите му крака. Беше фигурата на момиче.
Тя лежеше там полугола с ожулвания и рани от съсичане по крайниците. В пищните къдри на дългата й черна коса се бе съсирила кръв, като верига с рубини. В блестящите й тъмни невиждащи очи имаше агония и те стенеше изпаднала в безсъзнание.
Цимериецът продължаваше изправен да я гледа, забелязвайки някак между другото красотата на гъвкавите й крайници и пищните й млади гърди. Той бе оздачен — какво ли беше търсило на бойното поле това момиче, почти дете? Тя не бе от типа на ония нацупени, изцапани уличници, които живееха по лагерите на войниците. Стройното й грациозно тяло намекваше дори за благороднически произход. Объркан, той поклати глава, разклащайки черната си грива. Момичето в краката му се размърда.
— Сърцето… сърцето… на Тамуз… О, господарю! — извика тя тихо и започна да мята неспокойно глава, говорейки неясно като в треска.