Събеседникът му бе известният и ценен в Яралет Принц Тан, потомък на древната благородническа къща на Туран. Принцът бе висок, гъвкав мъж, млад и без съмнение красив. Войнишката му оснака и твърдият поглед на студените му сини очи, се противопоставяха на суетливостта на накъдрените му и напарфюмирани черни къдрици, както и на богато извезаната мантия.
До Аталис, който седеше на стол с висока облегалка, изработен от тъмно дърво и богато орнаментиран, имаше малка абаносова масичка, украсена със слонова кост. Върху нея имаше голямо парче зелен кристал с големината на човешка глава. В кристала примигваше странен огън и отвреме навреме философът прекъсваше тихия разговор за да надзърне във вътрешността на светещия камък.
— Ще го намери ли тя? И ще дойде ли той? — запита принц Тан с отчаяние.
— Той ще дойде.
— Но с всеки изминал момент опасността, в която се намираме, се увеличава. Дори в този момент Мунтасем хан може да ни наблюдава и е опасно да сме заедно…
— Мунтасем хан сега лежи упоен от лотуса, защото Сенките на Нергал бяха пуснати при залез слънце — каза философът. — А на някаква опасност все трябва да се изложим, ако искаме града да бъде някога освободен от тази напаст! — Чертите на лицето му се изкривиха от неволната гримаса, дължаща се на непоносима болка, а след това отново се изгладиха. Той мрачно каза: — А ти знаеш, О принце, калко малко време ни е останало. Отчаяните хора прибягват до крайни мерки!
Внезапно красивото лице на принца се сгърчи от паника и той се обърна към Аталис с очи, мъртви като студен мрамор. Също така бързо, животът и одухотвореността се върнаха в погледа му и той се облегна на стола си, блед и потен.
— Много… малко… време! — въздъхна той.
Скрит звънец тихо звънна, някъде в тъмната и тиха къща на Аталис, Прорицателя. Философът вдигна успокоително лявата си ръка, за да спре неволното надигане на принца.
След малко една от кадифените драперии бе дръпната, разкривайки скрита врата. На прага на вратата, като някакво привидение стоеше гигантската фигура на Конан и полуприпадащото момиче, което се бе облегнало на ръката му.
С тихо въсклицание философът скочи на крака и се запъти към мрачния цимериец.
— Добре дошъл… трижди добре дошъл, Конан! Ела, влез. Тук има вино… храна…
Той направи жест към табуретката до далечната стена и пое припадащото момиче от Конан. Ноздрите на цимериеца се разшириха като тези на изгладнял вълк при миризмата на храната, но също като на вълк, пълни с подозрение и очаквайки клопка, изгарящите му очи огледаха усмихващия се философ и бледния принц и надзърнаха във всяко ъгълче на малката стая.
— Погрижи се за момичето. Прегазил я е кон, но ми предаде твоето послание — изръмжа той, безцеремонно се опъти през стаята и си наля и изпи чаша силно червено вино. След това откъсна от поставената в подноса печена птица кълката и гладно я загриза. Аталис дръпна шнура на звънеца и предаде момичето на грижите на мълчалив слуга, който се появи сякаш магически иззад друга врата, скрита зад драпериите.
— Е, сега каква е цялата тази работа? — осведоми се цимериеца, разполагайки се нисък диван и изкривявайки лице от болката в разсеченото си бедро. — Кой си ти? Откъде знаеш името ми? И какво искаш от мен?
— Ще имаме време за разговор, но по-късно — отговори Аталис. — Яж, пий и си почини. Ранен си…
— По дяволите това забавяне! Ще говорим сега.
— Отлично. Но трябва да ми дадеш да те почистя и да превържа раните ти, докато говорим!
Цимериецът сви рамене в жест на нетърпение и с неохота се подложи на бързите манипулации на философа. Докато измиваше разсеченото му бедро, почистваше зейналата рана с миризлив мехлем и го бинтоваше с лента от чиста тъкан, Конан задоволяваше глада си, изяждайки студеното, подправено месо и отпиваше едри глътки от червеното вино.
— Познавам те, макар никога да не сме се виждали, — започна Аталис с равния си тих глас — благодарение на моя кристал… ето там, на онази масичка до стола. Чрез него мога да чувам и виждам на големи разстояния.
— Магия? — отсече Конан с всичкото презрение на един войник към подобни магьоснически неща.
— Щом така искаш — усмихна се Аталис примирително. — Но аз не съм магьосник… само се интересувам от познанието. Някои ме наричат философ… — Усмивката му се изкриви агонизираща гримаса и настръхвайки, Конан видя как фолософът залитва, защото кракът му се подви по един ужасен начин.