— Кром! Болен ли си, човече?
Задъхан от болката Аталис се отпусна на стола си.
— Не болен, омагьосан! От онзи демон, който ни управлява с помощта на ужасен скиптър, творение на адска магия…
— Мунтасем хан?
Аталис изморено кимна.
— Това, че не съм магьосник ми спасява живота… засега. Защото сатрапът изби всички магьосници в Яралет; на мен, смирения философ, ми бе разрешено да живея. И все пак, той подозира, че знам нещо за Черните умения и ме омагьоса с тази болест. Тя сгърчва тялото ми, измъчва нервите ми и преди да е изтекло много време, ще ме довърши в ужасна агония! — Той направи жест към неестествено извитата си ръка, която лежеше безжизнена в скута му.
Принц Тан погледна с изплашен поглед Конан:
— Аз също съм омагьосан от това адско изчадие, защото съм втори по ранг след Мунтасем хан и той си мисли, че мога да пожелая трона му. Мен той измъчва по друг начин: болест в мозъка… спазъм на слепота, който идва и си отива… болест, която на края ще ме остави като едно безмозъчно, сляпо, мяукащо създание!
— Кром! — узруга Конан тихо. Философът направи жест с ръка.
— Ти си нашата единствена надежда! Ти единствен можеш да спасиш града ни от този дявол е черно сърце, който ни измъчва!
Конан го гледаше без да разбира.
— Аз? Но аз не съм магьосник, човече! Аз мога да направя онова, което един войн може да извърши със студена стомана в ръцете, но как бих могъл да се боря с магията на този дявол?
— Чуй ме, Конан от Цимерия! Ще ти разкажа една странна и ужасна история…
5. Ръката на Неграл
В Яралет (разказа Аталис), когато падне нощта, хората затварят прозорците, залостват вратите, сядат треперейки зад тези бариери като се молят със запалени свещи пред почитаните в дома богове, докато чистата светлина на зората не близне приведените кули на града с животворен огън на фона на просветляващото небе.
Няма пазачи, които да охраняват портите на града. Няма нощни стражи, които да се разхождат по безлюдните улици нощем. Няма крадци, които да дебнат в тесните улички, нито нацапани проститутки, които да приканват от сенките. Защото в Яралет и мошениците, и почтените хора избягват нощните сенки: крадците, просяците, убийците и натруфените леки жени търсят убежище в миризливи бордеи и полуосветени таверни. От залез до изгрев, Яралет е град на тишината и по улиците му няма никой.
Не винаги е било така. някога това беше един светъл и преуспяващ град, в който търговията кипеше; имаше и магазини, и пазари, беше пълен със щястливи хора, които живееха под здравата ръка на един мъдър и добър сатрап — Мунтасем хан. Данъците, които налагал били ниски, управлявал със справедливост и милосърдие, занимавал се с личната си колекция с антични предмети и ги изучавал подробно, за да даде храна на любознателния си мозък. Керваните, влизащи през Портата на пустинята, докарвали заедно с тръговците и неговите агенти, които непрестанно търсели редки и странни предмети, които закупували за личния музей на техния господар.
Неочаквано той се променил и ужасна сянка паднала над Яралет. Сатрапът се държал като човек, попаднал под действието на могъща и зла магия. Добротата се сменила със безжалостност, щедростта — с алчност, милосърдието и справедливостта — с потайност, тираничност и жестокост.
Изведнъж градската стража започнала да задържа хора — благородници, заможни търговци, жреци, магьосници, които изчезвали в килиите под двореца на сатрапа, за да не бъдат видяни никога повече.
Разнесъл се слуха, че един керван, идващ от далечния Юг, му донесъл нещо от дълбините на обладаната от духове Стигия. Малко били видели предмета и един от тях, разтреперан казал, че по нещото били изгравирани странните, чудновати йероглифи като онези, които можело да се видят по прашните стигийски гробници. Това нещо изглежда омагьосало сатрапа и едновременно му дарило невероятната мощ на черната магия. Неземни сили го защитавали от онези отчаяно смели патриоти, които се опитали да го убият. Странни светлини проблясвали в прозорците на високата кула на двореца, където хората разказвали, че е приспособил едно от помещенията в мрачен храм на някакъв тъмен и отвратителен бог.
И по улиците на нощния Яралет тръгнал да броди терорът, който сякаш бил извикан от царството на смъртта с помощта на някакво ужасно, придобито с дяволска помощ знание.
От какво точно се страхували през нощта, хората не можели да кажат. Но не било игра на въображението онова, заради което хората скоро започнали да залостват вратите си. Хората разказвали, че иззад затворените прозорци те зървали някакви прокрадващи се, подобни на прилепи форми, някакви безшумно летящи сенки, неизвестни на човека, но пагубни за разума му. Започнали разкази за разбити на трески врати, за неочаквани писъци, изтръгнати от човешки гърла… последвани от многозначителна, абсолютна тишина. И се разказвало за счупени врати, които се клатели, огрявани от изгряващото слънце на праговете на неочаквано и необяснимо празни къщи…