Онова нещо от Стигия било Ръката на Нергал.
— Прилича — каза Аталис, — на ръка с хищни нокти, изработена от стара слонова кост и цялата е покрита със странните символи на забравен език. Ноктите обхващат сфера от оцветен, тъмен кристал. Знам, че е в сатрапа. Видях я тук — той посочи с ръка — в моя кристал. Зашото, макара и да не мога да омагьосвам, владея някои от Тъмните умения.
Конан неспокойно се размърда.
— И знаеш за онова нещо?
Аталис леко се усмихна.
— Дали знам? Да! Старите книги споменават за нея и даже разказват тъмната легенда на кървавата й история. Слепият пророк, който е написал „Книгата на Скелос“ я познавал добре… Наречена е Ръката на Нергал и това име се споменава с трепет. Казват, че паднала от звездите на островите, където залязва слънцето, най назапад, много епохи преди Крал Кул да се надигне за да обедини Седемте империи под своето знаме. Векове, пред чийто брой мисълта се стъписва, са изтекли откакто брадати пиктски рибари са я измъкнали от водата и занемели са гледали играта на огъня в нея. Била е разменена с алчните търговциатланти и така тръгнала на изток по света. Стари магове с посивели бради от Туле и Грондар се опитвали да разгадаят тайните й в техните сребърни и виолетови кули. Хората-змии от населената с духове Валузия надзъртали в блестящите й дилбини. С нея Ком-Язот прегази Тридесетте Крале, докато накрая тя се обърна срещу него и го унищожи. Защото „Книгата на Скелос“ казва, че Ръката носи два дара на своя притежател: първо, безгранична власт и след това, трудно въобразима смърт.
Само тихият глас на философа бе звучал напевно в тихата стая, но варваринът мислеше, че като чува, като на сън, слабото ехо от тропота на колесниците, звъна на стомана, вика на измъчвани крале, погребвани под рухващите им империи…
— Когато целия древен свят бил унищожен от Катаклизма и зелените вълни на морето неспокойно се люшкали високо над съборените кули на Атлантида, а народите загивали един след дръг, Ръката била загубена за човека. Цели три хиляди години Ръката била оставена в покой, но когато се появили младите кралства на Кот и Офир и бавно изпълзели от варварството, талисманът отново бил намерен. Тъмните крале-магьосници на Ахерон изучавали такните и когато ненаситните хайборейци прегазили под краката си това жестоко кралство, тя заминала на юг, към Стигия, където отвратителните жреци на тази черна земя я използували за ужасни цели в ритуали, които не смея да описвам. Тя паднала, когато някакъв мъргав жрец бил убит и била заровена с него, отново загубвайки се за векове… но крадци по гробниците намерили отново Ръката на Нергал и тя станала притежание на Мунтасем хан. Изкушението да притежава абсолютната власт се оказало твърде силно за него, така както е победило е безброй други, попаднали под коварната й магия. Страх ме е, цимериецо, за всички тези земи, тъй като сега Ръката на Демона е бъдна и тъмните сили отново бродят по земята…
Гласът на Аталис затихна и Конан неуверено изръмжа, избухвайки:
— Е… В името на Кром, човече, какво общо имам аз с цялата тази история?
— Ти единствен можеш да унищожиш влиянието на талисмана върху мозъка на сатрапа!
— Как! — Изгарящите сини очи се разшириха.
— Ти единствен притежаваш другия талисман.
— Аз? Ти си луд… Нямам никакви талисмани и други такива магьоснически боклуци!…
Аталис го усмири с вдигане на ръката си.
— Не намери ли ти един странен златен предмет преди битката? — заинтересува се той с тих глас. Конан трепна.
— Да, намерих… вчера при Бахари, докато лежахме в лагера … — Той бръкна с ръка в кесията на кръста си и извади гладкия, излъчващ сияние камък. Философът и принцът поеха дълбоко дъх, гледайки го с широко отворени очи.
— Сърцето на Тамуз! Да, без съмнение, това е другият талисман …! — И той наистина имаше формата на сърце с големината на детски юмрук, изработен от златен кехлибар или може би от редкия жълт нефрит. Лежеше в дланта на Конан, светейки с мека светлина и той си спомни с една трупка на страхопочитание как оздвавителната, гъделичкаща топлина бе изгонила от тялото му свръхестествения студ на сенките с крила на прилепи.