Рандъм наведе глава.
— Каза, че е прекарал с теб почти една година. Какво е станало с него после?
— Жаждата за пътешествия, която ти познаваш толкова добре, колкото и аз. Веднага, щом придоби известна увереност в способностите си, той пожела да ги изпробва. През времето, в което го обучавах, аз самият го бях водил на пътешествия в Сенките, бях го срещал с хора, които познавах на различните места. Но настъпи часът, когато Мартин пожела да поеме по свой собствен път. Един ден той се сбогува с мен и замина.
— Виждал ли си го оттогава? — попита Рандъм.
— Да. Връщаше се периодично и оставаше известно време при мен, за да ми разкаже приключенията си, откритията си. Винаги беше съвсем ясно, че това е просто визита. След време започваше да не го свърта на едно място и отново поемаше нанякъде.
— Кога за последен път го видя?
— Преди няколко години, авалонско време, при обичайните обстоятелства. Той се появи една сутрин, остана за около две седмици, разказа ми за нещата, които е видял и направил, разказа ми и за многото неща, които иска да направи. После отново замина.
— И оттогава изобщо не си чувал нищо за него?
— Напротив. Имаше съобщения, оставени при общи приятели, когато минавал покрай тях. От време на време дори се свързваше с мен посредством Фигурата ми…
— Имал е тесте с Фигури? — прекъснах го аз.
— Да, подарих му една от резервните си колоди.
— Ти имаше ли Фигура за него?
Бенедикт поклати глава.
— Дори не знаех, че подобна Фигура съществува, докато не видях тази — отвърна той, като вдигна картата, вгледа се в нея и я върна обратно на Рандъм. — Не владея изкуството на приготвянето им. Рандъм, опитвал ли си да се свържеш с него чрез Фигурата му?
— Да, безброй пъти откакто я намерихме. Всъщност, опитах отново само преди няколко минути. Не се получава.
— Разбира се, това нищо не доказва. Ако всичко е станало така, както предполагаш и той наистина е оцелял, може да е решил да блокира всички по-нататъшни опити за контакт. Знае как да го направи.
— Дали е станало, както предполагам? Знаеш ли нещо повече за това?
— Сетих се нещо — отвърна Бенедикт. — Всъщност, преди няколко години той наистина се появил ранен у едни приятели там, в Сенките. Раната била причинена от наръгване с нож. Казаха ми, че дошъл при тях в много лошо състояние и не бил особено приказлив по отношение на случилото му се. Останал няколко дни, докато отново бил в състояние да пътува. Тръгнал си, без да се е възстановил напълно. Това е последното, което се чу за него. А също така и последното, което аз знам.
— Не си ли бил любопитен да разбереш какво се е случило? — попита Рандъм. — Не си ли го потърсил?
— Естествено, че бях любопитен. Все още съм. Но човек трябва да има право да води собствения си живот, без намесата на близки и роднини, независимо колко е добронамерена. Той преодолял кризата и не се опитал да се свърже с мен. Явно е знаел какво иска. Всъщност, беше ми оставил съобщение при семейство Тисайс, в което се казваше, че когато науча какво се е случило, не бива да се тревожа, че той знае какво трябва да направи.
— Семейство Тисайс ли? — попитах аз.
— Точно така. Мои приятели в Сенките.
Въздържах се да кажа онова, което бих могъл. Бях ги счел просто за част от историите на Дара, тъй като в други области тя доста бе извъртяла истината. Дара ми бе говорила за семейство Тисайс така, сякаш лично ги бе познавала, като че ли им е гостувала — и всичко това със знанието на Бенедикт. Моментът все пак не изглеждаше кой знае колко подходящ, за да му разкажа за снощните си видения в Тир-на Ногт и за нещата, които те загатваха по отношение на роднинските му връзки с момичето. Досега не бях разполагал с достатъчно време да премисля нещата, както и всичко онова, което те означаваха.
Рандъм стана и се отдалечи. Спря близо до терасата, с гръб към нас, сплел пръсти зад гърба си.
— Как можем да се свържем със семейство Тисайс? — попита той Бенедикт.
— Никак — отвърна той. — Освен да им отидем та гости.
Рандъм се обърна към мен.
— Коруин, имам нужда от кон. Казваш, че Звездин е минал през много пътувания из Сенките…
— Сутринта бе много изтощителна за него.
— Не беше чак толкова изморително. По-скоро се поуплаши, но вече изглежда добре. Ще ми го заемеш ли?
Преди да успея да му отговоря, той се извърна към Бенедикт.
— Ще ме заведеш, нали?
Бенедикт се поколеба за миг.
— Не знам какво повече би могло да се научи… — започна той.
— Каквото и да е! Всичко, което биха могли да си спомнят — нещо, изглеждало тогава съвсем маловажно, сега може да се окаже от огромно значение, като се има предвид онова, което вече знаем.