— Естествено. Но как изобщо може да се получи подобно нещо?
— Точно, както тя самата твърди.
— Правнучка?
Кимнах.
— От кого?
— Амазонката, която познаваме само по думите на другите — Линтра, дамата, която му е струвала ръката.
— Но битката беше съвсем скоро.
— Времето тече различно в различните земи сред Сенките, Ганелон. В отвъдните пространства — това не би било невъзможно.
Той поклати глава и отпусна юздите.
— Коруин, действително смятам, че е най-добре Бенедикт да знае за това — каза той. — Ако е вярно, трябва да му дадеш възможност да се подготви, вместо да го оставиш просто случайно да го открие. Вашето семейство е толкова неплодовито, че бащинството изглежда ви засяга повече, отколкото засяга другите хора. Погледни Рандъм. В продължение на години не е признавал собствения си син, а сега имам чувството, че би рискувал живота си за него.
— И аз така смятам — отвърнах. — А сега просто забрави първата част на разсъжденията си и изведи втората малко по-далече, що се касае до Бенедикт.
— Смяташ, че би взел страната на Дара срещу Амбър?
— По-скоро бих избягнал да му предоставя възможността за избор, като не му позволя да разбере, че такава изобщо съществува… ако съществува.
— Смятам, че му правиш мечешка услуга. Той вече не е сантиментално хлапе. Свържи се с него чрез неговата Фигура и сподели подозренията си. По този начин поне ще може да обмисли нещата, вместо да го караш неподготвен да поема рисковете, произтичащи от внезапното сблъскване с истината.
— Бенедикт няма да ми повярва. Виждал си как реагира всеки път, когато спомена Дара.
— Това само по себе си означава нещо. Вероятно той подозира какво може да се е случило и го отхвърля толкова яростно, защото му се иска нещата да стоят по друг начин.
— Точно сега така само бих разширил пукнатината помежду ни, която в момента се опитвам да залича.
— Това, че сега си го скрил от него, може да послужи за окончателен разрив между вас, когато разбере истината.
— Не. Убеден съм, че познавам брат си по-добре от теб.
Ганелон пусна юздите.
— Чудесно — рече. — Надявам се да си прав.
Не му отвърнах нищо, просто подкарах отново Огнедишащ змей. Между нас съществуваше негласно споразумение, че Ганелон би може да ме пита всичко, каквото пожелае и от това също така негласно следваше, че аз съм готов да изслушам всеки съвет, който пожелаеше да ми даде. Това отчасти беше така, защото положението му тук беше съвсем различно. Помежду ни нямаше роднински връзки. Той не беше амбърит. Борбите и проблемите на Амбър бяха негови само, защото той самият бе избрал да е така. Бяхме приятели после врагове, но това се бе случило много отдавна и накрая, неотдавна, отново бяхме станали приятели и съюзници в битките на неговата родна земя. Когато всичко бе свършило, той ме бе помолил да дойде с мен, за да ми помогне да се справя с моите проблеми и с тези на Амбър. Смятах, че той не ми дължи вече нищо, нито пък аз на него — ако човек изобщо отмята по списък подобни неща. Следователно, свързваше ни само приятелството и това беше нещо много по-силно от предишни дългове или правила на честта. С други думи това му даваше право да ми досажда и да ме дразни за подобни неща, когато — щом като вече веднъж завинаги съм взел решение, — дори и Рандъм бих пратил по дяволите. Съзнавах, че не би трябвало да се дразня, тъй като всичко, което казваше бе израз на неговата добронамереност и искреност. Вероятно изпитвах старите чувства на главнокомандващ, които водеха началото си от първите години на нашето познанство, като същевременно се добавяше и настоящото положение на нещата. Не ми харесваше да се оспорват моите решения и заповеди. Сигурно, реших аз, се дразнех и от факта, че той вече бе направил няколко изключително точни предположения, както и някои доста логични предложения, основани върху тях — неща, които чувствах, че трябваше сам да се досетя. Никой не обича да си признава, че го е яд на нещо подобно. Въпреки че… наистина ли това бе всичко? Просто проява на недоволство от няколкото случаи на собствена некомпетентност? Един стар военен рефлекс за неприкосновеността на моите решения? Или може би ме терзаеше нещо подсъзнателно, нещо което точно в този миг изплуваше на повърхността?
— Коруин — каза Ганелон, — мислих доста…
Въздъхнах.
— Да?
— …за сина на Рандъм. Ако съдя от начина, по който вашето семейство се възстановява, предполагам, че е напълно възможно да е оцелял и вече да е съвсем здрав.