— Иска ми се да вярвам в това.
— Не бързай чак толкова.
— Какво имаш предвид?
— Доколкото разбрах, след като е израснал в Ребма по този начин, Мартин не е имал почти никакви контакти с Амбър и останалите от семейството.
— И аз така мисля.
— Всъщност, освен Бенедикт и Луела в Ребма, единственият друг човек, с когото явно се е свързал би трябвало да е същият, който го е и намушкал — Блийс, Бранд или Файона. Струва ми се вероятно да има доста изкривена представа за семейството.
— Сигурно — отвърнах. — И то не без основания, ако правилно разбирам накъде биеш.
— Явно разбираш. Изглежда твърде вероятно не само да се страхува от семейството, но също така и да има зъб на повечето от вас.
— Напълно възможно е — съгласих се.
— Смяташ ли, че той би могъл да се съюзи с врага?
Поклатих глава.
— Не, ако знае, че той е оръдие в ръцете на шайката, която се опита да го убие.
— Но дали наистина е така? Кой знае… Казваш, че Бранд се е изплашил от каквото там споразумение са имали със сбирщината от черния път и се е опитал да се измъкне. Ако наистина са толкова силни, чудя се дали Файона и Блийс не са се превърнали в техни оръдия? В такъв случай е логично Мартин да се стреми към нещо, което да му даде власт над тях.
— Прекалено много предположения, струпани едно върху друго.
— Врагът явно знае доста за вас.
— Така е, защото разполага с няколко изменника, които му дават уроци.
— Възможно ли е те да са разказали всичко онова, което каза, че е знаела Дара?
— Добро попадение — отвърнах, — но е много трудно да се прецени. — Освен за историята със семейство Тисайс, която ми хрумна веднага. Реших засега да запазя това за себе си, за да разбера накъде точно биеше той, вместо сам да го отдалечавам по допирателната. Така че, продължих: — Мартин едва ли е в състояние да им каже кой знае какво за Амбър.
Ганелон замълча за миг. После отвърна:
— Имаше ли възможност да провериш онова, което те попитах тогава на гроба ти?
— Кое?
— Дали Фигурите могат да бъдат подслушвани. Сега, когато знаем, че Мартин е имал своя колода…
Този път беше мой ред да замълча, докато от лявата ми страна едно малобройно семейство от мигове пресичаше пътя ми, в колона по един и ми се плезеше подигравателно.
— Не — отвърнах най-после. — Нямах възможност.
Изминахме доста голямо разстояние, преди той да продължи:
— Коруин, нощта, когато върна обратно Бранд…?
— Да?
— Каза, че след това си обмислил действията на всеки един поотделно, опитвайки се да разбереш кой точно те е наръгал и че едва ли някой от тях е имал възможност за подобен акробатичен номер при времето, с което са разполагали.
— О! — възкликнах аз. — О!
Той кимна.
— Сега можеш да включиш още един роднина в сметките. Може да му липсва семейния финес, но то е само, защото е още млад и неопитен.
Седнал там, в собственото си съзнание, аз махнах на мълчаливия парад от мигове, който преминаваше между Амбър и тогава.
IV
Когато почуках на вратата, тя попита кой е и аз й казах.
— Един момент.
Чух стъпките й, после вратата се отвори. Вайъли беше малко по-висока от един и петдесет. Доста слаба, кестенява, с красиво лице и много приятен глас. Беше облечена в червено. Лишените й от зрение очи гледаха през мен, напомняйки ми за отминал мрак, за болка.
— Рандъм ме помоли да ти кажа, че ще се забави малко по-дълго, но няма за какво да се тревожиш.
— Моля, заповядай — отвърна тя, като отстъпи встрани и отвори докрай вратата.
Влязох. Не исках, но влязох. Нямах намерение да изпълнявам буквално молбата на Рандъм — да й обяснявам какво се е случило и къде е отишъл. Исках само да й кажа онова, което вече й бях казал, нищо повече. Чак след като всеки бе поел по пътя си, осъзнах точно в какво се състоеше неговата молба. Той ме бе помолил да отида и да кажа на жена му, с която по принцип не бях разменил повече от десетина думи, че се е отправил да търси незаконородения си син. Момчето, чиято майка, Морганти, се бе самоубила, поради което Рандъм бе наказан да се ожени насила за Вайъли. Фактът, че от брака им бе излязло нещо толкова красиво, все още продължаваше да ме удивлява. Нямах никакво желание да стоварвам тук цяла купчина неприятни новини, затова, когато влязох в стаята, потърсих някаква друга тема за разговор.
Минах покрай един бюст на Рандъм, поставен върху висока поставка на стената от дясната ми страна. Почти го бях отминал, когато забелязах, че наистина е брат ми. В другия край на стаята видях работния й плот. Извърнах се и огледах внимателно бюста.