— Не знаех, че се занимаваш със скулптура — казах.
— Да.
Като обходих с поглед стаята, бързо открих и други нейни произведения.
— Доста добри са.
— Благодаря ти. Няма ли да седнеш?
Настаних се в едно широко кресло с високи облегалки, което се оказа доста по-удобно, отколкото изглеждаше. Тя седна на дивана от дясната ми страна, като сви крака под себе си.
— Да ти донеса ли нещо за ядене или за пиене?
— Не, благодаря. Мога да остана съвсем малко. Всъщност, Рандъм, Ганелон и аз малко се поотклонихме на път за вкъщи и след забавянето ни срещнахме Бенедикт. В резултат се наложи Бенедикт и Рандъм да направят още едно кратко пътуване.
— Колко време ще се забавят?
— Сигурно цяла нощ. А може и малко по-дълго. Ако се наложи да останат повече, вероятно Рандъм ще се обади чрез Фигурите на някого и ние незабавно ще ти кажем.
Хълбокът ми започна да пулсира и аз поставих ръка върху него, разтривайки внимателно мястото.
— Рандъм ми е разказвал много за теб — каза тя.
Аз се разсмях.
— Сигурен ли си, че не искаш нищо за ядене? Няма никакъв проблем.
— Да не би да ти е казвал, че аз непрекъснато съм гладен?
Вайъли се разсмя.
— Не. Но, ако си бил толкова зает, колкото твърдиш, бих предположила, че просто не ти е останало време да обядваш.
— И ще бъдеш само наполовина права. Добре. Ако ти се намира някое парченце хляб, може и да ми се отрази добре да си гризна малко.
— Чудесно. Само минутка.
Тя стана и се запъти към съседната стая. Възползвах се от предоставената ми възможност да се почеша смело около раната, която внезапно до смърт ме бе засърбяла. Бях приел гостоприемството й отчасти поради тази причина и отчасти, защото осъзнах, че наистина съм гладен. Миг по-късно се опомних — та тя просто не би могла да ме види как се почесвам по хълбока. Сигурните й движения и уверените й обноски за миг ме бяха накарали да забравя, че е сляпа. Хубаво. Радвах се, че понасяше слепотата си толкова добре.
Чух я да си тананика тихичко някаква мелодия: „Балада за кръстосващите по моретата“ — песента за огромната търговска флотилия на Амбър. Амбър не е известен с производството си, а и земеделието никога не е било нашата стихия. Но корабите ни кръстосваха Сенките, извършваха редовни курсове между еди-къде си и еди-къде си, търгуваха с всичко. Почти всеки амбърит, благородник или не, прекарваше известно време във флотата. Онези, в чиито жили бе текла кралска кръв, бяха предначертали много отдавна търговските пътища, които другите кораби трябваше да следват. Моретата на две дузини светове се намираха в главата на всеки капитан. Едно време и аз бях плавал с флотата, въпреки че връзката ми с морето никога не се задълбочи толкова, колкото тази на Кейн или Жерар. Но бях останал силно впечатлен от морските бездни и духа на мъжете, които ги прекосяваха.
Не след дълго Вайъли се появи отново с поднос, отрупан с хляб, сирене, месо, плодове и плетена бутилка с вино. Тя го постави върху една масичка близо до мен, така че да ми е удобно.
— Решила си да нахраниш цял полк ли? — попитах я аз.
— Най-добре е човек да се подсигури.
— Благодаря. Няма ли и ти да хапнеш нещо?
— Плод, може би.
Пръстите й пробягаха опипом около таблата и намериха една ябълка. Върна се отново на дивана.
— Рандъм ми каза, че ти си написал тази песен — каза тя.
— Това беше много, много отдавана, Вайъли.
— Не си ли композирал някоя друга наскоро?
Готвех се да поклатя глава, усетих се и отвърнах:
— Не. Тази част от мен е… почива си.
— Жалко. Песента е чудесна.
— Рандъм е истинският музикант в семейството.
— Да, той е много добър. Но изпълнението и композирането са две различни неща.
— Вярно е. Някой ден, когато стане по-спокойно… Кажи ми, щастлива ли си в Амбър? Всичко ли е така, както ти се иска? Имаш ли нужда от нещо?
Тя се усмихна.
— Рандъм е всичко, от което имам нужда. Той е добър човек.
Усетих странно вълнение, като я чух да говори за него по този начин.
— Тогава се радвам за теб — отвърнах аз и после добавих: — По-малък, по-дребен… може би е трябвало да понесе доста повече несгоди от нас, останалите. Няма нищо по-непотребно от още един принц, когато вече има цял рояк такива. И аз съм толкова виновен пред него, колкото и другите. Веднъж двамата с Блийс го изоставихме съвсем сам и безпомощен в продължение на два дни на едно островче на юг оттук…
— …И когато Жерар научил за това, отишъл и го прибрал — продължи тя. — Да, разказвал ми е. Сигурно още те терзае, щом си го спомняш след толкова много години.
— Вероятно и той не го е запомнил от особено добри чувства.