— Не, Рандъм ти е простил отдавна. Разказва го просто като шега. Той пък ти пъхнал в петата на ботуша трън, който ти се забил в крака, когато си се обул.
— Значи Рандъм е бил! Дявол да ме вземе! Винаги съм обвинявал Джулиан.
— Това пък терзае Рандъм.
— Колко отдавна беше всичко… — въздъхнах аз.
Поклатих глава и продължих да се храня. Гладът ме бе сграбчил и тя ми остави няколко минути тишина, в които да го понадвия. Когато го направих, почувствах се принуден да кажа нещо.
— Така е по-добре. Много по-добре — започнах аз. — Нощта, която прекарах в небесния град, беше странна и тежка.
— Получи ли полезни по характер предзнаменования?
— Наистина не знам колко полезни биха могли да се окажат. От друга страна, предполагам, че все пак бих предпочел да ги получа, отколкото да не ги получа. Имаше ли нещо интересно тук?
— Един слуга ми каза, че брат ти Бранд продължава да се възстановява. Хранил се е добре сутринта, което е обнадеждаващо.
— Така е. Изглежда вече е вън от опасност.
— Вероятно. Всички бяхте подложени на една ужасна поредица от инциденти. Съжалявам. Надявах се, че може да си се сдобил с някаква поличба за обрат във вашите дела по време на нощта, която си прекарал в Тир-на Ногт.
— Няма значение. И без това не съм толкова уверен в стойността на това, с което се сдобих.
— Тогава защо… О!
Вгледах се внимателно в нея с внезапно пробуден интерес. Лицето й все още нищо не изразяваше, но дясната й ръка подръпваше, потупваше и поскубваше материята, с която бе покрит дивана. После сякаш внезапно осъзнала, че ръката й я издава, тя я укроти. Явно беше човек, който сам отговаря на въпросите си и сега искаше да го направи в мълчание.
— Да — отвърнах, — усуквах го. Ти знаеш за раната ми.
Тя кимна.
— Не се сърдя на Рандъм, че ти е казал. Преценката му за хората винаги е била проницателна и предпазлива. Не виждам причина защо и аз самият да не й се доверя. Все пак трябва да разбера какво точно ти е казал, както заради твоята собствена безопасност, така и за моето душевно спокойствие. Подозирам някои неща, но все още не съм напълно сигурен.
— Разбирам. Трудно е да прецениш по обратната страна на монетата. Тоест, да разбереш какво, може би, не е споменал пред мен. Но той ми казва почти всичко. Знам историята ти и повечето от тези на останалите. Рандъм ме държи в течение на събитията, подозренията, догадките.
— Благодаря ти — отвърнах и отпих глътка вино. — Тогава ще ми е много по-лесно да говоря, след като вече знам как стоят нещата с теб. Ще ти кажа всичко, което се случи от закуската досега…
Така и направих.
Тя се усмихваше от време на време, докато говорех, но не ме прекъсваше. Когато свърших, ме попита:
— Помислил си, че споменаването на Мартин ще ме разстрои?
— Струваше ми се твърде възможно — отвърнах.
— Не. Всъщност, познавам Мартин още от Ребма, когато той беше малко момче. Бях там, докато той растеше. Тогава го обикнах. Дори и да не беше син на Рандъм, пак щеше да ми е скъп. Мога само да се радвам на загрижеността на Рандъм. Само се надявам да се е проявила навреме, така че да бъде полезна и за двамата.
Поклатих глава.
— Не срещам хора като теб прекалено често — отвърнах. — Радвам се, че най-накрая поговорихме.
Вайъли се разсмя, после каза:
— И ти си бил сляп доста дълго време.
— Така е.
— Слепотата може да вгорчи живота на някого или да му достави по-голяма радост по отношение на нещата, които наистина притежава.
Не беше необходимо да се замислям отново върху чувствата си от онези дни на слепота, за да разбера, че аз спадах към първия тип хора, дори да се абстрахирах от обстоятелствата, при които я бях преживял. Съжалявам, но наистина бях такъв, за което съжалявам.
— Вярно е — отвърнах. — Ти си щастлива.
— Това наистина е просто душевно състояние… нещо, което господарят на сенките може лесно да разбере.
Тя се изправи.
— Винаги съм се чудила как ли точно изглеждаш — каза. — Рандъм те описва, но това е съвсем различно. Може ли?
— Разбира се.
Вайъли се приближи и допря връхчетата на пръстите си до лицето ми. Много внимателно проследи чертите ми.
— Да — отвърна, — горе-долу си такъв, какъвто мислех, че трябва да бъдеш. Усещам напрежението ти. То е в теб от много отдавна, нали?
— Под една или друга форма, предполагам още откакто се върнах в Амбър.
— Питам се, дали не си бил по-щастлив, преди да си възстановиш паметта?
— Това е един от въпросите, за които няма отговор. Можех да бъда и мъртъв, ако не си я бях възстановил. Но като оставим това за миг настрана, в онези времена също имаше нещо, което ме преследваше ме измъчваше ежедневно. Непрекъснато търсех начини да открия кой съм всъщност, какво съм.