— Но по-щастлив ли беше или по-нещастен, отколкото си сега?
— Нито едното, нито другото. Нещата взаимно се уравновесяват. Както ти самата каза, въпрос на душевно състояние. А дори и да не беше така, не бих могъл никога да се върна към онзи друг живот сега, когато знам кой съм, сега, когато открих Амбър.
— Защо?
— Защо ме питаш такива неща?
— Искам да те разбера. Още от момента, в който за пръв път чух за теб, там в Ребма, още преди Рандъм да ми разкаже историята ти, се чудех какво точно те води. Сега имам възможността — не правото, разбира се, само възможността — почувствах, че си струва, макар и не на място и въпреки че не подхожда на ранга ми, просто да те попитам.
Сподавих смеха си.
— Казано честно — започнах — ще видя дали мога да бъда искрен. Първоначално ме тласкаше омразата — омразата към моя брат Ерик… и желанието да се възкача на трона. Ако ме беше попитала, когато се върнах, кое от двете е било по-силно, щях да ти отговоря възкачването на трона. Ала сега… сега би трябвало да си призная, че всъщност бе другото, бях воден от омразата. Не го осъзнавах до този момент, но е вярно. Само че Ерик е мъртъв и в мен не остана нищо от онова, което изпитвах тогава. Тронът си стои, но сега откривам, че изпитвам смесени чувства към него. Има вероятност просто никой от нас да няма право на него, предвид настоящите обстоятелства, а и дори да бъдат оттеглени всички възражения на семейството, в този момент не бих се възкачил на него. Ще трябва първо да се уверя с очите си, че стабилността на царството е възстановена и множество въпроси са получили отговора си.
— Дори и ако всички тези неща покажат, че може и да не получиш трона?
— Дори и така да бъде.
— Тогава започвам да разбирам.
— Какво? Какво има тук за разбиране?
— Принц Коруин, познанията ми за философската основа на тези неща са ограничени, но доколкото ми е известно вие сте способни да намерите всичко, което си пожелаете, в Сенките. Точно това ме озадачаваше в продължение на толкова години и все не успявах напълно да разбера обясненията на Рандъм. Нали всеки от вас, ако пожелае, може да премине в Сенките и да си намери друг Амбър — подобен във всяко отношение на този, с изключение на това, че там бихте управлявали или пък бихте се радвали, на каквото там си пожелаете друго обществено положение?
— Да, можем да намерим такива места.
— Тогава защо не го направите и не сложите край на тази непрестанна борба?
— Защото мястото, което може да бъде открито, само ще изглежда същото, но всъщност изобщо няма да е същото. Ние сме част от този Амбър, така както и той е част от нас. Всяка сянка на Амбър ще трябва да бъде населена със сенки на нас самите, за да си струва труда. Ние можем дори да отхвърлим собствената си сянка, ако изберем да се преместим в едно готово царство. Но все пак сенките няма да бъдат точно като останалите хора тук. Сянката никога не е точно копие на онова, което я хвърля. Тези малки различия съвсем не са без значение. Те всъщност са по-лоши, от основното. Това ще е равнозначно да се преселиш сред чужденци. Най-сполучливото земно сравнение, за което се сещам, е случайната среща с човек, който много ти прилича на някой друг, когото познаваш. Очакваш да действа като твоя познат или дори още по-лошо — склонен си да се отнасяш с него, както би се отнесъл към другия. Посрещаш го с определена маска на лицето, а неговите реакции са напълно неадекватни. Чувстваш се доста неловко. Никога не ми е било приятно да се срещам с хора, които ми приличат на други хора. Личността е единственото нещо, върху което нямаме власт при нашите игри със Сенките. Всъщност, по този начин се различаваме и един друг от собствените си сенки. Точно затова и Флора, там на сянката Земя, в продължение на толкова дълго време, не е могла да реши дали съм аз или сянката ми. Новата ми личност бе доста различна.
— Започвам да разбирам. Не само Амбър има значение за теб. А мястото, плюс всичко останало.
— Мястото, плюс всичко останало… Това е Амбър — съгласих се аз.
— Казваш, че омразата ти е умряла заедно с Ерик и желанието ти да се възкачиш на трона се е поуталожило при обмислянето на новите неща, които си научил.
— Точно така.
— Тогава мисля, че разбирам какво те води.
— Води ме желанието за стабилност и известна доза любопитство… отмъщението към враговете…
— Чувството за дълг — прекъсна ме тя. — Естествено.
Изсумтях.
— Би било доста удобно да се замаскира по този начин — казах. — Въпреки че всъщност не искам да бъда лицемер. Едва ли съм предан син на Амбър или пък на Оберон.