— Вероятно. Каква е твоята диагноза?
— Все още никаква.
Той тръгна покрай очертанията на фигурата, надясно към отсрещната страна, откъдето започваше петното. Прибрах меча си в ножницата и се приготвих да сляза от коня. Ганелон се протегна и ме хвана за рамото.
— Мога да се справя и сам… — започнах аз.
Но той не обърна никакво внимание на думите ми и ме прекъсна:
— Коруин, сякаш има някаква малка грапавина там, към центъра на Лабиринта. Няма вид на нещо от самия него…
— Къде?
Той посочи и аз проследих ръката му.
Имаше някакъв чужд предмет близо до центъра. Пръчка? Камък? Хвърчащо парченце хартия…? Невъзможно бе да се определи с точност от такова разстояние.
— Видях го — отвърнах.
Слязохме от конете и се запътихме към Рандъм, който до този момент бе стоял наведен върху най-дясната част от фигурата, оглеждайки внимателно потъмнялото място.
— Ганелон забеляза нещо към центъра — казах аз.
Рандъм кимна.
— И аз го видях — потвърди той. — Опитвах се да определя възможно най-добрия начин, по който да се добера до него, за да го огледам по-отблизо. Не ми харесва идеята да вървя през един повреден Лабиринт. От друга страна се чудех на какво бих се изложил, ако се опитам да премина през почернялото място. Ти как мислиш?
— Да преминеш през каквото там е останало от Лабиринта би отнело доста време — отвърнах аз, — ако има противодействие равно на онова, което съществува у дома. Освен това ни учеха, че е смъртоносно да се отклоняваш от него, а в конкретната ситуация ще бъда принуден да се отклоня, когато стигна до петното. От друга страна, както ти казваш, ако стъпя на петното, бих могъл да вдигна на крак враговете ни. Така че…
— Така че никой от вас няма да го прави — прекъсна ме Ганелон. — Аз ще го направя.
Тогава, без да дочака отговора ни, той се засили, скочи върху потъмнялата част, прекоси я тичешком към центъра, спря толкова, колкото да вдигне някакъв малък предмет, обърна се и се втурна назад.
Няколко мига по-късно стоеше пред нас.
— Това, което направи, беше много опасно — каза му Рандъм.
Ганелон кимна.
— Но вие двамата и досега щяхте да го обсъждате, ако не го бях направил. — Той вдигна ръката си и я протегна към нас. — А сега, какво ще правите с това?
Държеше кинжал. Нанизано върху него, стоеше зацапано правоъгълно картонче. Взех ги от ръцете му.
— Прилича на Фигура — отбеляза Рандъм.
— Да.
Измъкнах картончето, позагладих измачканите места. Мъжът, който видях върху него, ми беше полупознат — което всъщност означаваше, че е и полунепознат. Русоляв, права коса, леко изострени черти, едва забележима усмивка, някак пренебрежителна.
— Не го познавам — казах аз.
— Дай и аз да го видя.
Рандъм взе картата от ръцете ми и смръщи вежди.
— Не — каза той след малко, — и аз не го познавам. Като че ли би трябвало да го познавам, но… Не.
В този момент конете възобновиха оплакванията си, но този път много по-силно. Беше ни необходимо само да извърнем глави, за да разберем причината за тяхното безпокойство, защото тя бе избрала точно този момент, за да се появи от пещерата.
— Дявол да го вземе — промълви Рандъм.
Съгласих се с него.
Ганелон си прочисти гърлото и насочи напред меча си.
— Някой да може да каже какво е това? — попита той.
Първото ми впечатление за звяра бе, че е змиеподобен, едновременно поради движенията му и поради факта, че дългата му дебела опашка изглеждаше повече като продължение на дългото му слабо тяло, отколкото като обикновен придатък. Движеше се на четири крака с двойни стави, стъпалата му бяха огромни, а ноктите отвратителни. Тясната му главичка завършваше с човка и докато то се приближаваше към нас, тя се поклащаше ту на едната страна, ту на другата, показвайки ни първо едното си бледосинкаво око, после другото. Огромни криле стояха прибрани от двете страни на тялото му — пурпур и нещо, подобно на кожа. Нямаше нито козина, нито пера, въпреки че на места по гърдите, раменете, гърба и по продължение на опашката си имаше люспи. От човката-щик до извиващото се връхче на опашката звярът изглеждаше малко по-дълъг от три метра. Чуваше се някакъв дрънчащ звук, докато се движеше и за миг зърнах отблясъците на нещо лъскаво върху шията му.
— Най-близкото до това чудо, което аз съм виждал — каза Рандъм, — е едно хералдическо животно — грифонът. Само че това е голо и мораво.
— Определено не е от нашите природни забележителности — добавих аз, изтеглих Грейсуондир и размахах острието му на едно ниво с главата на създанието.