На втория етаж беше тихо. Отдолу долитаха някакви шумове. Лека нощ, скъпа госпожо. Завой и отново надолу. Питах се, дали Рандъм е открил нещо важно. По всяка вероятност не, иначе той или Бенедикт щяха да се свържат с мен досега. Освен ако не бяха изпаднали в беда. Не. Нелепо бе да си измислям тревоги. Неприятностите идваха сами, а аз и така си имах предостатъчно грижи.
Приземният етаж.
— Уил — казах аз и добавих: — Ролф.
— Принц Коруин.
Двамата стражи бяха заели професионална стойка при шума от стъпките ми. По лицата им разбрах, че всичко е наред, но попитах просто, за да спазя етикета.
— Спокойно е, господарю, спокойно е — отвърна ми по-старшият.
— Добре — кимнах аз и продължих нататък през мраморната столова.
Щеше да се получи, съвсем сигурен бях, ако времето и влагата не я бяха унищожили напълно. И тогава…
Влязох в дългия коридор, в който прашните стени сякаш те притискаха отстрани. Мрак, сенки, моите стъпки…
Стигнах до вратата в края, отворих я, пристъпих на площадката. После отново надолу, по тази виеща се стълба, светлинка тук, светлинка там, навътре в недрата на Колвир. Рандъм беше прав, реших аз. Ако издълбаеш всичко чак до нивото на този отдалечен етаж, щеше да има доста близко съответствие между онова, което останеше и мястото на първичния Лабиринт, който бяхме посетили тази сутрин.
… Надолу. Извивки и криволици в мрака. Фенерът и осветената подобно на фар вишка на караула се открояваха театрално в дълбините. Стигнах до подземието и се отправих натам.
— Добър вечер, принц Коруин — каза приведената, мъртвешки бледа фигура, която, пушейки лулата си и хилейки ми се над нея, се бе облегнала на един рафт за провизии.
— Добър вечер, Роджър. Как вървят нещата в долната земя?
— Плъх, прилеп, паяк. Нищо кой знае колко вълнуващо. Спокойно!
— Харесва ли ти този пост?
Той кимна.
— Пиша философски роман, пронизан с елементи на ужас и жестокости. Работя върху тези моменти тук долу.
— Става, подходящо е — подкрепих го аз. — Ще ми трябва фенер.
Роджър взе един от рафта и го запали от свещта си.
— Краят щастлив ли ще бъде? — полюбопитствах аз.
Той повдигна рамене.
— Аз ще съм щастлив.
— Искам да кажа, дали доброто побеждава и героят спи с героинята? Или избиваш всички?
— Това едва ли ще е справедливо.
— Няма значение, може би някой ден ще го прочета.
— Всичко се случва.
Взех фенера и се отдалечих, насочвайки се натам, където не бях ходил от много отдавна. Открих, че все още мога да измервам ехото наум.
Не след дълго доближих стената, намерих необходимия ми коридор и влязох в него. След това просто трябваше да броя крачките си. Краката ми сами знаеха пътя.
Вратата към старата ми килия стоеше полуоткрехната. Поставих фенера на земята и използвах и двете си ръце, за да я отворя изцяло. Отстъпи неохотно, проскърцваше, докато се отместваше. После вдигнах фенера, задържах го високо и влязох.
Настръхнах и стомахът ми се сви. Започнах да треперя. Трябваше да се преборя с внезапния импулс да се втурна и да избягам. Не бях предвидил подобна реакция. Не исках да пристъпя по-далеч от тежката, обкована с месинг врата, от страх да не би тя да се затръшне и заключи зад гърба ми. Усещането, което тази килия пробуждаше в мен, бе съвсем близо до истинския ужас. Насилих се да задържа погледа си върху подробностите — дупката, която ми бе служила за фенер, почернялото място, където бях стъкнал огъня през онзи последен ден. Прокарах лявата си ръка по вътрешната страна на вратата и проследих вдлъбнатините, които бях издълбал, стържейки с лъжицата. Спомних си какво бе причинило това на ръцете ми. Приведох се, за да огледам вдлъбнатината. Не беше чак толкова дълбока, колкото ми изглеждаше тогава, не и в сравнение с цялата дебелина на вратата. Разбрах колко много съм преувеличавал резултатите от това немощно усилие към свободата. Прекрачих прага и се вгледах в стената.