— Оберон — попита той, — дойде ли най-после време?
— Време за какво? — попитах аз тихо.
Той се разкикоти.
— Как за какво? Време да унищожим света, разбира се!
V
Държах светлината по-далеч от лицето си и говорех с по-нисък глас.
— Не съвсем — казах. — Не съвсем.
Той въздъхна.
— Ти все още не си убеден. — Погледна напред, наклони глава и се взря надолу към мен. — Защо трябва да разваляш всичко?
— Нищо не съм развалил.
Дуоркин свали по-ниско лампата. Аз отново извърнах глава, ала накрая той успя да хвърли хубав поглед върху лицето ми. Разсмя се.
— Интересно. Много забавно. Дошъл си като младия принц Коруин, с надежда семейната сантименталност да ме разколебае. Защо не избра Бранд или Блийс? Децата на Клариса винаги са ни служили най-добре.
Вдигнах рамене и се изправих.
— И да, и не. — Вече бях решил да го захранвам с двусмислици, докато ги приема и отговаря. Така можеше да изскочи нещо ценно, а и ми се струваше лесен начин да го поддържам в добро настроение. — Ами ти? — продължих. — Какъв облик би придал на нещата?
— Е, за да спечеля благоразположението ти, ще постъпя като теб — заяви той и започна да се смее.
Дуоркин отметна глава назад и, докато смехът му се лееше около мен, с него взеха да стават промени. Той сякаш стана по-висок, а лицето му заприлича на платно, надипляно от силен вятър. Гърбицата му намаля, когато изправи рамене и извиси ръст. Чертите му се преобразиха, а брадата му потъмня. До този момент бе станало очевидно, че по някакъв начин преразпределя масата на тялото си, тъй като нощницата, която му бе стигала до глезените, сега беше до средата на прасците. Дишаше дълбоко и раменете му се разширяваха. Ръцете станаха по-дълги, увисналият корем се сви, прибра се. Той ми стигна до рамото, после продължи да расте. Очите ни се изравниха. Дрехата му стигаше само до коленете. Гърбицата бе изчезнала напълно. Лицето му помръдна за последен път, чертите станаха стабилни, застинаха. Смехът премина в хихикане, замря, завърши с намигване.
Наблюдавах една малко по-крехка версия на мен самия.
— Задоволително ли е? — поинтересува се той.
— Никак не е зле — отсъдих. — Изчакай да сложа няколко цепеници в огъня.
— Ще ти помогна.
— Няма нужда.
Измъкнах малко дърва от сандъка вдясно. Всяко забавяне ми беше от полза, даваше ми време да изуча реакциите му. Докато се занимавах с огъня, Дуоркин отиде до един стол и седна. Когато го погледнах, видях, че не гледа към мен, а се е втренчил в сенките. Проточих заниманието си с надеждата да каже нещо, каквото и да е. Най-после, дочаках.
— Какво стана с големия проект? — попита той.
Не знаех дали говори за Лабиринта или за някакви планове на баща ми, в които е бил посветен. Затова подхвърлих:
— Ти ми кажи.
Дуоркин пак се засмя.
— Защо не? Явно си променил решението си.
— От какво на какво… как го виждаш ти?
— Не ми се присмивай. Дори ти нямаш право да ми се подиграваш — разсърди се той. — Най-малко — ти.
Изправих се на крака.
— Не ти се присмивах. — Запътих се през стаята към един друг стол и го занесох по-близо до огъня, срещу Дуоркин. Седнах. — Как ме позна?
— Не бих казал, че всички знаят къде се намирам.
— Вярно е.
— Много хора ли в Амбър ме смятат за мъртъв?
— Да, а останалите мислят, че си отпътувал някъде далече сред Сенките.
— Ясно.
— Как… се чувстваш?
Той ми се ухили злорадо.
— Имаш предвид, дали още съм луд?
— Ти се изразяваш по-грубо, отколкото бих го направил аз.
— От време на време положението ми се подобрява, друг път се влошава. Лудостта идва и си отива. В момента се чувствам почти като себе си… казах, почти. Изненадата от посещението ти може да… Нещо в главата ми не е в ред. Знаеш. Ала нямаше как да е иначе. И това го знаеш.
— Сигурно си прав — рекох. — Защо не ми разкажеш всичко отново, от самото начало? Възможно е, докато говориш, да се почувстваш по-добре, а аз да се сетя за нещо, което съм пропуснал. Разкажи ми го като приказка.
Пак смях.
— На твоите услуги. Имаш ли някакви предпочитания? Бягството ми от Хаоса до този неочакван малък остров насред нощното море? Медитирането ми над бездната? Откриването на Лабиринта в скъпоценен камък, окачен на шията на един еднорог? Копирането на формата със светкавици, кръв и лира, докато бащите ни безрезултатно изливаха яростта си, дошли твърде късно, за да ме върнат обратно, а поемата на огъня дълбаеше първите бразди през мозъка ми и ме заразяваше с желанието да творя. Твърде късно! Твърде късно… Завладян от породената от болестта ненавист, отвъд пределите на тяхната помощ и власт, аз измислях и строях, пленник на новата си същност. Тази приказка ли искаш пак да ти разкажа? Или предпочиташ да ти говоря за оздравяването си?