На мен ми се зави свят от всичко, което се подразбираше от хвърлените с пълни шепи твърдения. Не можех да преценя дали се изразяваше буквално или в преносен смисъл, а нищо чудно и просто да споделяше параноидните си илюзии. Но онова, което исках да чуя, трябваше да чуя, бе станало в по-близко време. Така че, като оглеждах това сенчесто отражение на собствения ми образ, от което излизаше дълбокия, древен глас, заявих:
— Разкажи ми за оздравяването ти?
Дуоркин събра върховете на пръстите си и заговори иззад тях.
— Аз съм Лабиринта — започна той, — в един съвсем реален смисъл. При преминаването му през моето съзнание, за да добие формата, в която съществува сега — като основа на Амбър, — той остави отпечатъка си върху мен така неизличимо, както и аз върху него. Един ден осъзнах, че съм едновременно и Лабиринта и самия себе си, а той бе принуден да се превърне и в Дуоркин, докато оформяше собствената си същност. При раждането на това място и това време ние претърпяхме взаимни видоизменения и точно в тях се корени нашата слабост, както и силата ни. Защото ми хрумна, че повреждането на Лабиринта би означавало нараняване и за мен, а промяната в моето състояние би се отразила и на Лабиринта. И все пак, аз не мога да бъда истински наранен, защото Лабиринта ме пази, а кой друг освен мен би могъл да навреди на Лабиринта? Прекрасна затворена система, както ми се струваше, чиято слабост бе напълно защитена от нейната сила.
Дуоркин се умълча. Заслушах се в пращенето на огъня. Не знаех той какво слуша.
— Оказа се, че греша — продължи след малко. — Работата е толкова проста… Моята кръв, с която го бях нарисувал, можеше да го изтрие. Ала ми трябваха векове, за да разбера, че кръвта от моята кръв също може да го направи. Ти си способен да го използваш, както и да го променяш… да, до трето поколение.
Не се изненадах от факта, че той е дядо на всички ни. Изглежда някак винаги го бях знаел, но без да го произнасям на глас. И все пак… това по-скоро повдигна много нови въпроси, отколкото да отговори на старите. Ето ти още едно поколение предци. Бъркотията продължава. Сега по-малко от всякога имах идея какво всъщност представлява Дуоркин. Добавете към това и факта, който дори той признаваше: слушах приказка, разказвана от луд.
— Но, за да се поправи… — започнах.
Той се ухили злобно и собственото ми лице се изкриви в гримаса пред мен.
— Нямаш ли желание вече да бъдеш господар на абсолютната пустота, крал на хаоса?
— Може би — отговорих.
— В името на еднорога, твоята майка, знаех си, че така ще стане! Лабиринта е така силен в теб, както и голямото кралство. Какво искаш тогава?
— Да запазя кралството.
Неговата/моята глава се заклати в знак на несъгласие.
— По-просто ще бъде да унищожим всичко и да се опитаме да започнем отначало… както толкова пъти съм ти казвал досега.
— Аз съм упорит, така че кажи ми го отново — опитах се да подражавам на татковата грубост.
Дуоркин вдигна рамене.
— Унищожим ли Лабиринта, ще унищожим Амбър… и всички Сенки в известен радиус около него. Позволи ми да унищожа себе си в центъра на Лабиринта и той ще бъде заличен. Позволи ми го, като ми дадеш дума, че тогава ще вземеш Рубина, в който се съдържа същността на реда и ще го използваш да създадеш нов Лабиринт, ярък и чист, неопетнен, нарисуван въз основа на твоето собствено аз, докато легионите на хаоса ще се опитват от всички страни да ти попречат. Обещай ми това и ме остави да приключа, защото какъвто съм покрусен, предпочитам да умра за реда, отколкото да живея за него. Какво ще кажеш сега?
— Не е ли по-добре да поправим този, който имаме, отколкото да унищожаваме създаваното с хилядолетия?
— Страхливец! — извика той и скочи на крака. — Знаех си, че пак това ще кажеш!
— А нима не е така?
Дуоркин започна да крачи напред-назад.
— Колко пъти сме говорили за всичко това? — попита той. — Нищо не се е променило! Ти се страхуваш да опиташ!
— Възможно е — кимнах аз. — Но не смяташ ли, че за нещо, в което си вложил толкова много, си струва да се хвърлят известни усилия — и да се направят някои допълнителни жертви, — ако има и най-малката възможност да бъде спасено?
— Още продължаваш да не разбираш — ядоса се той. — Убеден съм, че това, което е повредено, трябва да бъде унищожено и сменено — надявам се — с ново. Естеството на личната ми увреденост е такова, че не мога да желая оправяне. Точно по такъв начин съм увреден. Чувствата ми са предопределени.