— Щом като Рубина може да създаде нов Лабиринт, защо да не го използваме да поправим стария и да приключим с всички ядове, да излекуваме твоя дух?
Дуоркин се приближи и застана пред мен.
— Толкова бързо ли забравяш? — укори ме той. — Знаеш, че ще бъде безкрайно по-трудно да се оправи повредата, отколкото да се започне отначало. Дори Рубина може много по-лесно да унищожи, вместо да възстанови. Не помниш ли вече какво е положението там, отвън? — Махна с ръка към стената зад гърба си. — Искаш ли да излезем и отново да го погледнем?
— Да — откликнах аз. — Искам. Хайде да отидем.
Изправих се и се взрях надолу към него. Той бе загубил донякъде контрол над формата си, когато взе да се ядосва. Беше станал с десетина сантиметра по-нисък, чертите на лицето ми бяха започнали да се връщат отново към неговата гномоподобна физиономия, а когато направи жеста, немалката издутина между раменете му вече беше добре видима.
Очите му се разшириха и той се вгледа внимателно в мен.
— Действително искаш — заключи след малко. — Добре тогава. Да вървим.
Обърна се и тръгна към голямата метална врата. Последвах го. Превъртя ключа с две ръце. После натисна с цялата си тежест. Приближих се да му помогна, но той ме блъсна настрани с невероятна сила и за последен път тласна вратата. Тя изскърца протяжно и тръгна навън, до напълно отворено положение. Веднага ме лъхна странна и някак позната миризма.
Дуоркин прекрачи прага и спря. Взе подпрения на стената отдясно предмет, който приличаше на дълга тояга, удари го няколко пъти в земята и горният му край заблестя. Той освети наоколо доста добре и разкри пред очите ми тесен тунел. Дуоркин тръгна по него и аз го последвах. Не след дълго тунелът се разшири и ние закрачихме един до друг. Миризмата ставаше по-силна и бях на път да се сетя… Познавах я от нещо случило се неотдавна…
Изминахме около сто крачки, преди да свърнем наляво и да се заизкачваме нагоре. После пресякохме едно малко разширение на тунела. То беше осеяно с кости, а в скалата на метър и нещо над пода беше вградена огромна метална халка. От нея тръгваше лъскава верига, която падаше додолу и се проточваше напред като ивица разтопени капки, изстиващи в мрака.
Проходът отново стана по-тесен и Дуоркин пак поведе отпред. Не след дълго направи рязък завой и го чух да промърморва нещо. Когато и аз взех завоя, едва не се блъснах в него. Той се бе навел и с лявата си ръка опипваше една тъмна цепнатина. Когато чух тихото грачене и видях, че веригата потъва в отвора, разбрах какво има там и къде се намираме.
— Добричкият ми Уиксър — долових думите на Дуоркин. — Няма да се отдалечавам. Всичко е наред, миличък Уиксър. Ето ти нещо да си гризкаш.
Откъде взе това, което хвърли на звяра, не знам. Но пурпурният грифон, който вече бях видял да се размърдва в леговището си, прие предложението с тръсване на глава и поредица хрускащи звуци.
Дуоркин ми се ухили.
— Изненадан ли си? — попита той.
— От какво?
— Мислеше, че ме е страх от него. Смяташе, че никога няма да станем приятели. Постави го тук, отвън, за да ме държи вътре — по-далече от Лабиринта.
— Казвал ли съм го някога?
— Не беше необходимо. Аз не съм глупак.
— Разбирай го както искаш.
Той се разсмя, изправи се и продължи нататък по тунела.
Тръгнах след него, а подът под краката ни отново стана равен. Таванът се издигна и пътеката се разшири. Накрая стигнахме до входа на пещерата. Дуоркин се очерта за миг като силует, с вдигната пред него тояга. Отвън беше нощ и чистата солена миризма продуха мускуса от ноздрите ми.
След малко той отново продължи напред, прекрачвайки в свят на звездни свещи и сини мъгли. Като пристъпих зад него, аз направо ахнах при тази удивителна гледка. Поразиха ме не само звездите, които грееха със свръхестествен блясък сред безлунното, ясно небе, нито отново напълно заличената граница между небето и морето. Заплени ме самият Лабиринт, от който струеше почти ацетиленово синьо на фона на това небе-море, а всички звезди над, под и около него бяха подредени с геометрична точност и образуваха фантастична полегата решетка, която повече от всичко друго създаваше впечатлението, че сме увиснали насред космическа паяжина, където Лабиринта е истинския център, а всичко останало кръжи наоколо като прецизен резултат от неговото съществуване, форма и разположение.
Дуоркин продължи надолу към Лабиринта, право към онзи край, където беше тъмното петно. Той размаха тоягата си над него и когато се приближих, се обърна да ме погледне.
— Ето ти я — обяви — дупката в моя мозък. Вече не мога да мисля през нея, само около нея. Не знам как може да се поправи нещо, което сега не притежавам. Ако мислиш, че ти е по силите, ще трябва да си готов да се подложиш на мигновено разрушение всеки път, когато напускаш Лабиринта, за да пресечеш прекъсването. Не разрушение, предизвикано от тъмния участък. Разрушението идва от самия Лабиринт, когато прекъсваш цикъла. Рубина може и да ти помага, но не е сигурно. Не знам. Ала няма да става по-лесно. С всеки кръг ще става все по-трудно, а силата ти през цялото време ще намалява. Последния път, когато си говорихме за това, теб те беше страх. Да не би сега да твърдиш, че си станал по-храбър оттогава?