— Възможно е — казах аз. — Никакъв друг начин ли не виждаш?
— Зная, че това може да бъде постигнато — при положение да се тръгне начисто, — защото веднъж вече съм го правил. Освен този, не виждам никакъв друг начин. Колкото по-дълго изчакваш, толкова повече се влошава положението. Защо не донесеш Рубина и не ми услужиш с меча си, синко? Не виждам по-добър начин.
— Не — отсякох. — Трябва да знам повече. Разкажи ми отново как беше нанесена повредата.
— Все още не знам кое от децата ти проля кръвта ни на това място, ако това имаш предвид. Но е била пролята кръв. Така стоят нещата. Тъмните страни на нашата природа са изявени по-силно в тях. Сигурно те са твърде близо до хаоса, от който излязохме, а растат без закаляването на волята, преживяно от нас, докато му се противопоставяхме. По-рано смятах, че минаването през Лабиринта ще им служи като пречистващ ритуал. Не можех да измисля нищо по-силно. Но идеята ми се провали. Те се опълчват срещу всичко. Търсят начин да унищожат самия Лабиринт.
— Ако успеем да започнем отначало, няма ли тези събития просто отново да се повторят?
— Не знам. Но какъв друг избор имаме, освен провал и връщане към хаоса?
— Какво ще стане с тях, ако се опитаме да започнем отначало?
Дуоркин задълго се умълча. Накрая вдигна рамене.
— Не бих могъл да кажа.
— А как би изглеждало другото поколение?
Той се изсмя.
— А как може да се отговори на подобен въпрос? Нямам представа.
Измъкнах повредената карта и му я подадох. Той я разгледа в светлината от върха на тоягата си.
— Смятам, че това е синът на Рандъм, Мартин — казах аз. — Неговата кръв е била пролята вътре. Не зная дали е още жив. Как мислиш, какво може да е търсел тук?
Дуоркин погледна отново към Лабиринта.
— Значи този предмет е служел за украса — промърмори той. — Как го взе оттам?
— Дадоха ми го. Не е твоя изработка, нали?
— Разбира се, че не. Никога не съм виждал това момче. Е, сега знаеш отговора на твоя въпрос, нали? Ако има друго поколение, твоите деца ще го унищожат.
— Както ние искаме да унищожим тях?
Той се взря дълбоко в очите ми.
— Да не би изведнъж да си станал любящ баща?
— След като ти не си изработил тази Фигура, кой го е направил?
Дуоркин сведе поглед и почука с нокът по картата.
— Най-добрият ми ученик. Твоят син Бранд. Това е неговият стил. Виждаш ли какво правят, веднага щом се сдобият с малко сила? Някой от тях би ли си дал живота, за да запази кралството, да възстанови Лабиринта?
— Вероятно — заявих аз. — Бенедикт, Жерар, Рандъм, Коруин…
— Бенедикт е белязан от съдбата, Жерар има желание, но му липсва ум, на Рандъм не му достигат смелост и целеустременост. Коруин… той не е ли в немилост и неизвестност?
Мислите ми се върнаха към последната ни среща, когато той ми бе помогнал да избягам от килията си и да се озова в Кабра. Хрумна ми, че може и да е премислил тези събития, тъй като не е знаел при какви обстоятелства съм попаднал там.
— Затова ли си приел тази форма? — продължи той. — Това някакъв вид упрек ли е? Пак ли ме подлагаш на проверка?
— Той не е нито в немилост, нито в неизвестност — възразих аз, — макар да не му липсват врагове, както в семейството, така и извън него. Той би опитал всичко, за да съхрани кралството. Какви са шансовете му, според теб?
— Той не беше ли далеч от Амбър много дълго време?
— Да.
— Значи може и да се е променил. Не знам.
— Вярвам, че се е променил. Знам, че има желание да се опита.
Дуоркин отново се вгледа в мен и доста време ме наблюдава мълчаливо.
— Ти не си Оберон — заяви накрая.
— Така е.
— Ти си този, когото виждам пред себе си.
— Нито повече, нито по-малко.
— Ясно… Не знаех, че съществуването на това място ти е известно.
— Неотдавна научих за него. При първото ми идване бях воден от еднорога.
Очите му се разшириха.
— Много… интересно — каза развълнувано той. — Толкова много време мина…
— Та какво стана с моя въпрос?