— А? Въпрос ли? Какъв въпрос?
— За шансовете ми. Смяташ ли, че бих могъл да поправя Лабиринта?
Той бавно се приближи към мен и като се протегна, сложи дясната си ръка върху рамото ми. Тоягата в другата му ръка се наведе и синият пламък се озова на сантиметри от лицето ми, но не усетих никаква топлина. Дуоркин се вгледа в очите ми.
— Наистина си се променил — заключи накрая той.
— Достатъчно ли е — попитах аз, — за да свърша работата?
Дуоркин отвърна поглед.
— Може би е достатъчно, за да си струва да се опита — рече той, — дори ако ни е съдено да се провалим.
— Ще ми помогнеш ли?
— Не знам дали ще бъда в състояние — поклати глава той. — Тези промени в настроението, в мислите ми — те ме завладяват и изчезват. И в момента даже усещам, че започвам да губя самоконтрол. Може би е от вълнението… Най-добре да се прибираме вътре.
Чух зад гърба си издрънчаване. Когато се обърнах, грифонът беше там, главата му бавно се полюляваше отляво-надясно, опашката отдясно-наляво, а езикът му се стрелкаше напред. Тръгна да ни заобикаля и спря, когато зае позиция между Дуоркин и Лабиринта.
— Той знае — поясни Дуоркин. — Може да усети кога започвам да се променям. И тогава не ме допуска до Лабиринта… Добричкият ми Уиксър. Вече се връщаме. Всичко е наред… Хайде, Коруин.
Запътихме се отново към входа на пещерата и Уиксър ни последва, а веригата му издрънчаваше на всяка крачка.
— Рубина — сетих се аз. — Рубина на справедливостта… ти каза, че е необходим за поправянето на Лабиринта?
— Да — потвърди той. — Рубина трябва да бъде пренесен над цялата дължина на Лабиринта, за да очертае отново оригиналния рисунък на местата, където е бил прекъснат. Ала това може да бъде направено само от човек, който е настроен към Рубина.
— Аз съм настроен към Рубина.
— Как? — попита Дуоркин и спря на място.
Отзад Уиксър издаде някакво крякане и ние пак тръгнахме.
— Следвах твоите писмени инструкции… и устните на Ерик — поясних аз. — Отнесох го до центъра на Лабиринта и се проектирах през него.
— Разбирам — кимна той. — А как се сдоби с него?
— Даде ми го Ерик, малко преди да умре.
Влязохме в пещерата.
— Сега в теб ли е?
— Принуден бях да го скрия на едно място сред Сенките.
— Бих ти предложил бързо да го намериш и да го донесеш тук или да го върнеш в двореца. Най-добре е да се намира близо до центъра на събитията.
— Защо?
— Има склонност да упражнява изкривяващ ефект върху Сенките, ако твърде дълго остане сред тях.
— Изкривяващ ли? По какъв начин?
— Няма как да се знае предварително. Зависи напълно от конкретното място.
Взехме един завой и продължихме обратния си път през мрака.
— Какво означава — попитах аз, — когато си с Рубина и всичко около теб започне да се забавя? Файона ме предупреди, че това е опасно, но тя не знаеше точно защо.
— Означава, че си достигнал границите на собственото си съществуване, че енергията ти скоро ще секне, че ще умреш, освен ако бързо не направиш нещо.
— Какво?
— Не започнеш да черпиш енергия от самия Лабиринт… първичния Лабиринт в сърцевината на камъка.
— Как се постига това?
— Трябва да му се отдадеш, да се освободиш, да зачеркнеш своята индивидуалност, да изтриеш границите, които те разделят от всичко останало.
— Изглежда по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни.
— Но е възможно да се направи и това е единственият начин.
Поклатих глава. Все още вървяхме и най-накрая стигнахме до голямата врата. Дуоркин протегна тоягата и натисна с нея стената. Влязохме, след което той я залости. Уиксър се бе разположил на няколко крачки разстояние от другата й страна.
— Време е да си тръгваш — заяви Дуоркин.
— Но има толкова много неща, които трябва те питам, както и други, които искам да ти разкажа.
— Мислите ми започват да се размиват и думите ти ще отидат на вятъра. Утре вечер, или вдругиден, или още по-нататък. Побързай! Върви си!
— Защо си толкова припрян?
— Може да те нараня, когато в мен настъпи промяната. Вече я удържам само с усилия на волята. Изчезвай!
— Не зная как. Знам как да дойда тук, но…
— В бюрото в съседната стая има каквито си поискаш карти. Вземи светлината! Върви, където и да е! Махни се оттук!
Канех се да възразя, че не ме е страх от никакво физическо насилие, което би могъл да упражни, когато лицето му започна да се мени като топящ се восък и той стана някак по-едър и с по-дълги крайници, отколкото беше преди. Грабнах светещата тояга и побягнах от стаята, залян от внезапен хлад.
…Към бюрото. Отворих рязко чекмеджето и грабнах част от картите, които бяха разпилени вътре. Тогава чух стъпките на нещо, влизащо в стаята зад гърба ми, идващо от помещението, което току-що бях напуснал. Не приличаха на стъпки на човек. Не се обърнах. Вдигнах картите пред очите си и се вгледах в най-горната. Пейзажът ми беше непознат, но веднага си отворих съзнанието и го насочих натам. Планински зъбер, зад него нещо неясно, странно петнисто небе, разпръснати вляво звезди… Картата ставаше ту топла, ту студена в ръката ми, докато я гледах и от нея сякаш задуха силен вятър и някак пренареди перспективата.