Измъкнах отново меча си и от раната вместо кръв, бликнаха пламъци. Ръката му с оръжието увисна, а конят изцвили със звук, подобен на изсвирване, когато искрящият поток попадна върху врата му. Отскочих назад, щом ездачът се олюля напред и животното, сега с опора под краката, се метна към мен с ритници. Замахнах отново, по рефлекс, отбранявайки се. Мечът ми се вряза в единия му преден крак, който също започна да гори.
Пак отскочих встрани, а конят се обърна и за втори път се втурна към мен. В този миг ездачът се срути сред колона от огън. Животното изцвили, завъртя се и побягна. Без да спира, то скочи през ръба и изчезна в пропастта, като ме остави със спомена за пламтящата глава на една котка, която ме бе заговорила преди много време и студените тръпки, които ме полазваха винаги, когато се сетех за нея.
Опрях гръб в скалния откос, задъхан. Тъничкият път бе дошъл още по-близо — на около три метра от корниза. От лявата страна ме пронизваше болезнен спазъм. Вторият ездач бързо се приближаваше. Той не беше блед като първия. Косата му бе тъмна и лицето му имаше нормален цвят. Дорестият му кон беше с обикновена грива. Мъжът носеше в ръка зареден арбалет. Погледнах зад себе си и видях, че няма измъкване, няма никаква цепнатина, в която бих могъл да се скрия.
Изтрих ръка в панталона си и хванах Грейсуондир за широката част на острието. Обърнах се странично, така че да представлявам възможно най-трудна мишена. Вдигнах меча между нас, дръжката на нивото на главата ми, върхът насочен към земята — единственият щит, с който разполагах.
Ездачът стигна до мен и спря върху най-близката точка на ефирната лента. Той бавно вдигна арбалета си, знаейки, че ако не ме свали веднага с първия изстрел, аз мога да хвърля меча си като копие. Погледите ни се срещнаха.
Мъжът беше слаб, без брада. Вероятно със светли очи, сега присвити, за да се прицели. Управляваше коня си с лекота, само като го притискаше с крака. Ръцете му бяха големи, спокойни. Умели. Докато го разглеждах, обзе ме странно чувство.
Моментът се разтегли отвъд възможността за действие. Конникът се дръпна назад и леко отпусна оръжието, макар че стойката му продължаваше да е напрегната.
— Ти — извика той, — този меч Грейсуондир ли е?
— Да — отговорих. — Той е.
Ездачът оценяващо се взираше в мен и аз затърсих някакви думи, но не ги намерих.
— Какво търсиш тук? — попита той.
— Начин да си тръгна.
Стрелата му изсвистя и се удари в скалите далече над и вляво от мен.
— Върви си тогава — каза той. — Това място е опасно за теб.
И обърна коня си обратно в посоката, от която беше дошъл.
Отпуснах Грейсуондир.
— Няма да те забравя — заявих.
— Да — отвърна той. — Недей.
После се отдалечи с галоп и след малко ефирната лента също се измести.
Прибрах Грейсуондир в ножницата и направих крачка напред. Светът отново започваше да се върти около мен, светлината напредваше откъм дясната ми страна, мракът отстъпваше вляво. Огледах се за някакъв начин да се изкатеря по скалното възвишение зад гърба ми. То се издигаше като че ли само с десет, дванайсет метра по-високо, но исках да видя каква гледка се разкриваше от върха му. Моят корниз се простираше вляво и вдясно от мен. Като го проучих, се оказа, че надясно много скоро се стеснява, без да има някаква възможност за изкачване. Върнах се и тръгнах наляво.
Стигнах до една по-неравна площадка в подножието на скалния откос. Плъзнах поглед нагоре по него и наклонът ми се видя преодолим. Проверих зад мен, дали не се задава още някоя заплаха. Призрачният път се бе отдалечил дори още повече и по него не идваха нови ездачи. Започнах да се катеря.
Изкачването не беше трудно, макар че височината се оказа по-голяма, отколкото ми бе изглеждала отдолу. Вероятно симптом на пространственото изкривяване, оказващо влияние върху зрението ми, плюс всичко останало на това място. Не след дълго се озовах отгоре и застанах прав върху точката, която осигуряваше най-добър изглед в посоката отвъд пропастта.
И пак видях насреща си хаотичните цветове. Вдясно, мракът ги гонеше пред себе си. Земята, над която танцуваха, беше осеяна със скали и кратери, без никакъв знак за живот върху нея. През средата й обаче, от хоризонта отсреща до планините някъде вдясно, мастилено и извиващо се минаваше нещо, което можеше да бъде само черния път.
След още десет минути катерене и маневри, аз се настаних така, че да виждам края му. Пътят се провираше през широк планински проход и стигаше до самия ръб на пропастта. Там черният му цвят се сливаше с мрака, който изпълваше бездната, видим вече само благодарение на обстоятелството, че сред него не грееха никакви звезди. Като използвах този факт, за да проследя очертанията му, добих впечатлението, че той се простираше до тъмното възвишение, около което се носеха платната от мъгла.