— Излизал ли е изобщо?
— Само на кратки разходки. Но не през последните няколко дни.
— В такъв случай предполагам, че е най-добре да отида при него. Някаква вест от Рандъм?
— Да. Бенедикт се върна преди два, три дни. Каза, че са открили следи от сина на Рандъм. Той му помогнал да провери част от тях. Едната водела по-далече, но Бенедикт решил да не отсъства от Амбър прекалено дълго при тази несигурност. Затова оставил Рандъм да продължи сам издирването. И той спечелил нещо, обаче. Върна се с изкуствена ръка — прекрасна изработка. С нея може да прави всичко, както преди.
— Наистина ли? — възкликнах аз. — Звучи ми страшно познато.
Жерар се усмихна и кимна.
— Каза ми, че ти си му я донесъл от Тир-на Ногт. Всъщност, искаше да поговори с теб за това, веднага, щом е възможно.
— Мога да се обзаложа — рекох. — Къде е той сега?
— На един от предните постове, които е разположил по черния път. Ще трябва да влезеш във връзка с него посредством Фигурата му.
— Благодаря. Нещо ново за Джулиан или Файона? — Той поклати глава. — Добре. — Обърнах се към вратата. — Ще отида да видя първо Бранд.
— Любопитен съм да науча какво толкова иска — заяви Жерар.
— Ще го имам предвид.
Излязох от стаята и се запътих към стълбите.
VII
Почуках на вратата на Бранд.
— Влез, Коруин — извика той.
Направих го, като реших, още докато пресичах прага, че няма да го питам как е разбрал кой е. Стаята му бе мрачна и горяха свещи, въпреки че беше ден и имаше четири прозореца. На три от тях капаците бяха затворени. Четвъртият беше отворен само донякъде. Бранд стоеше край него и гледаше навън към морето. Целият бе облечен в черно кадифе, а на врата му висеше сребърна верига. Коланът му също бе от сребро — фино изработени брънки. Той си играеше с малък кинжал и не погледна към мен, когато влязох. Все още беше блед, но брадата му бе прясно подстригана и ми се видя позакрепнал и натежал след последната ни среща.
— Изглеждаш по-добре — отбелязах аз. — А как се чувстваш?
Бранд се обърна и ме изгледа безизразно, с полузатворени очи.
— Къде беше, дявол да го вземе? — попита той.
— На разни места. Защо си искал да ме видиш?
— Попитах, къде беше?
— Чух те — отворих аз вратата зад гърба си. — А сега смятам да изляза и отново да се върна тук. Какво ще кажеш да започнем разговора отначало?
Той въздъхна.
— Почакай. Извинявай. Защо ли всички сме толкова чувствителни? Дявол знае… Хубаво. Може би наистина е по-добре да започна отначало. — Прибра кинжала в ножницата му и отиде да седне в едно тежко кресло от тъмно дърво и кожа. — Започнах да се тревожа за всички онези неща, които разисквахме и за някои, които не знаеш. Изчаках, както смятах, достатъчно дълго да си свършиш работата в Тир-на Ногт и да се върнеш. После те потърсих и ми казаха, че още те няма. Изчаках още. Първо бях нетърпелив, след това се притесних да не си попаднал в засада на враговете ни. Когато по-късно поразпитах за теб, научих, че си се върнал само колкото да говориш с жената на Рандъм — трябва да е било много важен разговор — и мъничко да дремнеш. След това пак си заминал. Ядосах се, че не си сметнал за нужно да ме държиш в течение на събитията, но реших да изчакам още. Накрая помолих Жерар да те намери с Фигурата ти. Когато не успя, действително се загрижих. Тогава и сам опитах да те открия и макар че сякаш почти те достигах на няколко пъти, не можах да установя контакт. Страхувах се за теб, а сега виждам, че през цялото време не е имало за какво. Затова и се държах рязко.
— Разбирам — казах аз и седнах вдясно от него. — Всъщност, за мен времето се движеше по-бързо, така че от моя гледна точка съм отсъствал само часове. Твоята рана, вероятно, е заздравяла доста по-добре от моята.
Бранд леко се усмихна и кимна.
— И това е нещо все пак. Като компенсация за безпокойството ми.
— И аз имам доста причини за безпокойство, така че не ме натоварвай повече. Искал си да ме видиш за нещо. Дай да видим какво е.
— Ти си разтревожен от нещо — забеляза той. — Може би трябва първо него да обсъдим.
— Добре — съгласих се аз. — Става.
Извърнах се и погледнах картината на стената до вратата. Масло, доста мрачно изображение на кладенеца в Мирата, двама мъже са слезли от конете си край него и си говорят.
— Имаш характерен стил — подхвърлих.
— Във всичко — отговори той.
— Взе ми думите от устата — измъкнах аз Фигурата на Мартин и му я подадох.
Той я разгледа без да променя изражението на лицето си, хвърли ми кратък, кос поглед и кимна.
— Не мога да отрека делото на ръката си.