— Ръката ти е направила и други неща, освен тази карта. Нали?
Бранд прекара върха на езика си по горната си устна.
— Къде я намери? — попита той.
— Точно там, където си я оставил, в сърцето на всичко… в истинския Амбър.
— Така… — измърмори той, като стана и отново се приближи до прозореца, вдигнал картата, сякаш да я огледа на по-добра светлина. — Значи ти е известно повече, отколкото предполагах. Как разбра за първичния Лабиринт?
Поклатих глава.
— Първо отговори на въпроса ми: ти ли прободе Мартин?
Той се обърна към мен, погледа ме съсредоточено няколко мига и накрая рязко кимна. Очите му продължиха да изучават лицето ми.
— Защо? — попитах го аз.
— Някой трябваше да го направи — обясни Бранд, — за да отвори пътя на силите, от които се нуждаехме. Теглихме жребий.
— И ти спечели.
— Спечелил? Загубил? — той вдигна рамене. — Какво значение има сега? Нищо не излезе така, както го планирахме. И аз вече не съм онзи човек, който бях тогава.
— Уби ли го?
— Какво?
— Мартин, синът на Рандъм. Умря ли от раната, която си му нанесъл?
Бранд вдигна ръце, с дланите нагоре.
— Не знам — заяви той. — Ако не е, то не е защото не съм се опитал. Не ти е нужно да търсиш повече. Намери го твоя виновник. И сега, като е пред теб, какво смяташ да правиш?
Пак поклатих глава.
— Аз ли? Нищо. Доколкото знам, момчето може да е още живо.
— Тогава да минем на по-важни въпроси. Откога знаеш за съществуването на истинския Лабиринт?
— От доста отдавна — отвърнах. — За произхода, функциите му и начина, по който му въздейства кралската кръв на Амбър знам от доста отдавна. Обръщах повече внимание на Дуоркин, отколкото ти си мислиш. Не виждах, обаче, каква полза би имало от повреждане на структурата му. Затова дълго нищо не предприемах. Едва наскоро, след като говорих с теб, ми хрумна, че черният път може да е свързан с подобна глупост. Когато отидох да проверя Лабиринта, открих там Фигурата на Мартин и всичко останало.
— Не знаех, че познаваш Мартин.
— Никога не съм го виждал.
— Тогава как разбра, че той е изобразен върху Фигурата?
— Не бях сам на онова място.
— Кой беше с теб?
Усмихнах се.
— Не, Бранд. Все още е твой ред. При последния ни разговор ти ми каза, че враговете на Амбър са дошли тук чак от Царството на хаоса, че са стигнали до нас по черния път, благодарение на нещо, което ти, Блийс и Файона сте направили в дните на предишното си разбирателство, като най-доброто средство за спечелване на трона. Сега знам и какво е било онова, което сте направили. И все пак, Бенедикт наблюдава черния път, а аз току-що огледах Царството на хаоса. Няма никакво струпване на войски, никакво придвижване към нас. Известно ми е, че там времето тече по друг начин. Досега са имали предостатъчно възможности да подготвят ново нападение над Амбър. Искам да знам, какво ги кара да се въздържат? Защо не предприемат действия? Какво чакат, Бранд?
— Искаш от мен повече информация, отколкото притежавам.
— Не мисля така. Ти си местния специалист по въпроса. Ти си имал работа с тях. Тази Фигура е доказателство, че криеш и други неща. Не извъртай, ами говори.
— Царството на хаоса… измърмори той. — Не си стоял със скръстени ръце. Ерик е постъпил глупаво, като не те е убил веднага… ако е знаел, че всички тези неща са ти известни.
— Ерик беше глупак — заявих аз. — Но ти не си. Говори сега.
— Но аз съм глупак — възрази той, — при това сантиментален глупак. Помниш ли деня, когато се скарахме за последен път тук, в Амбър, преди много, много време?
— Донякъде.
— Аз бях седнал върху ръба на леглото. Ти стоеше до писалището ми. Щом се обърна и тръгна към вратата, реших да те убия. Бръкнах под леглото, където държа зареден арбалет. На практика го хванах и се готвех да го извадя, когато осъзнах нещо, което ме спря.
Той замълча.
— Какво беше то? — попитах.
— Погледни там, при вратата. — Направих го и не видях нищо особено. Започнах да клатя глава с неразбиране и той допълни: — На пода.
Тогава разбрах за какво говореше — едно килимче в червеникавокафяво и маслиненозелено, с дребни геометрични фигурки по него.
Бранд кимна.
— Ти беше стъпил върху любимото ми килимче. Не исках да го изцапам с кръв. По-късно, гневът ми премина. Така че и аз съм жертва на емоции и обстоятелства.
— Чудесна историйка… — започнах.
— …Но искаш вече да престана с извъртането. Само че аз не извъртам. Опитвах се да ти обясня нещо. Всички ние сме живи благодарение на търпимостта си един към друг и на низ от щастливи случайности. Смятам да ти предложа да съхраним тази търпимост и да елиминираме възможността за случайности при някои от особено важните ни дела. Ала първо, в отговор на въпроса ти, макар да не знам със сигурност какво ги кара да се въздържат, искам да споделя с теб едно много добро предположение. Блийс събира огромна ударна сила за нападение над Амбър. Тя изобщо няма да бъде сравнима с онази, която имахте по време на вашия съюз. Той смята, че вие ще действате както беше миналия път, а неговата тактика ще бъде различна. Вероятно преди това ще се опита да убие теб и Бенедикт. Всичко, обаче, ще бъде само за отвличане на вниманието. Предполагам, че Файона е влязла във връзка с Царството на хаоса — може дори в момента да е там — и ги е подготвила за истинското нападение, което трябва да очакваме по всяко време след диверсиите на Блийс. Следователно…