Той разрови картите, избра една и се вгледа в нея.
— Как смяташ да оправиш Лабиринта? — обърна се към мен Ганелон.
— Първо трябва да си върна Рубина на справедливостта — поясних аз. — С него ще мога да проектирам отново повредения участък.
— Това опасно ли е?
— Да.
— Къде е Рубина?
— На сянката Земя, където го оставих.
— Защо си го зарязал така?
— Страхувах се, че ще ме убие.
Той изкриви лице в почти невъзможна гримаса.
— Не ми харесва тази работа, Коруин. Сигурно има и друг начин.
— Ако знаех някакъв по-добър начин, щях да го използвам.
— Да предположим, че просто последваш плана на Бенедикт и отведеш всички там? Нали сам каза, че той можел да събере безчислени легиони от Сенките? Твърдеше освен това, че е най-добрият в своята област.
— Но повредата в Лабиринта ще си остане и тогава нещо друго ще дойде да заеме тяхното място. Винаги ще става така. Врагът в момента не е толкова важен, колкото нашата вътрешна слабост. Ако не се справим с нея, можем вече да се смятаме за победени, въпреки че външен завоевател не е нахлул сред стените ни.
Ганелон се извърна.
— Не мога да споря с теб. Ти най-добре си познаваш кралството. И все пак имам чувството, че правиш фатална грешка, като рискуваш себе си в нещо, което може да се окаже излишно, в момент, когато си толкова необходим.
Засмях се, защото същите думи бе казала Вайъли и аз не се бях съгласил с тях, когато тя ги бе произнесла.
— Това е мой дълг — заявих аз.
Той не отговори.
Бенедикт, на двайсетина крачки от нас, очевидно се бе свързал с Жерар, защото измърморваше по нещо, след което замълчаваше и слушаше. Ние стояхме там и го чакахме да приключи с разговора си, за да го изпратим.
— …Да, още е тук — чух го да казва. — Не, силно се съмнявам в това. Но…
Той ме погледна няколко пъти и поклати глава.
— Не, не вярвам — каза. После: — Добре, ела.
Протегна новата си ръка и Жерар се появи в полезрението ни, уловен за нея. Той обърна глава, видя ме и веднага се запъти към мен.
Зае се да ме оглежда отгоре-додолу и от всички страни, сякаш търсеше нещо.
— Какво има? — попитах аз.
— Бранд — отвърна той. — Няма го в покоите му. Или поне по-голямата част от него я няма. Оставил е доста кръв зад себе си. Освен това има достатъчно поражения, за да е ясно, че се е водила борба.
Погледнах надолу към предницата на ризата си и панталона.
— И ти търсиш по мен петна от кръв? Както виждаш, облечен съм със същите дрехи, като преди. Може да са мръсни и омачкани, но това е всичко.
— Само че нищо не доказва — заяви Жерар.
— Идеята беше твоя. Какво те кара да мислиш, че аз…
— Ти последен беше при него — каза той.
— Като се изключи човека, с когото се е бил… ако е имало такъв.
— Какво искаш да кажеш?
— Познаваш характера му и неговите настроения. Двамата малко се поскарахме. Може да е започнал да чупи разни неща, след като съм си тръгнал, да се е порязал, всичко да му е станало противно и да се е пренесъл някъде другаде с помощта на Фигурите, просто за да смени обстановката… Чакай! Килимчето му! Имаше ли някаква кръв по онова малко, декоративно килимче пред вратата му?
— Не съм сигурен… не, май че нямаше. Защо?
— Косвена улика, че го е направил сам. Той много обича това килимче. Избягва да го цапа.
— Тоя номер няма да мине — отсече Жерар, — пък и смъртта на Кейн все още ми изглежда странна. Като се добавят и слугите на Бенедикт, които сигурно са открили, че имаш нужда от барут. И сега Бранд…
— Може да е просто още един опит да бъда злепоставен — възразих аз, — а ние с Бенедикт си оправихме отношенията.
Жерар се обърна към Бенедикт, който не бе помръднал от мястото си на около десетина крачки от нас, наблюдаваше ни безизразно и слушаше.
— Той успя ли да ти даде обяснение за смъртта на слугите? — попита го Жерар.
— Непряко — отвърна Бенедикт. — Но сега виждам по-голямата част от неговата история в добра светлина. Дотолкова, че съм склонен да вярвам на целия му разказ.
Жерар поклати недоволно глава и отново се втренчи с ярост в мен.
— Още не съм удовлетворен — заяви той. — За какво се скарахте с Бранд?
— Жерар, това си е наша работа, докато ние с Бранд не решим нещо друго.
— Аз го върнах към живота и полагах грижи за него, Коруин. Не го направих само, за да го видя убит в свада.
— Помисли малко — заубеждавах го аз. — Чия беше идеята да го издирим по този начин? И да го върнем обратно?
— Ти искаше нещо от него — държеше на своето Жерар. — И накрая си го получил. След което той се е превърнал в пречка.