Фунията бавно се издигна на съвсем малко разстояние — може би човешки бой — над Лабиринта. После изсвистя нагоре толкова бързо, колкото беше слязла.
Воят престана. Грохотът започна да стихва. Миниатюрните светкавици вътре в кръга избледняха. Цялото образувание започна да избледнява и да забавя движението си. Миг по-късно то се превърна просто в късче тъмнина, след още миг — изчезна.
Доколкото можех да видя, от Яго не бе останала никаква следа.
— Не ме питай — казах аз, когато Рандъм се извърна към мен. — Аз също нищо не знам.
Той кимна, после насочи вниманието си към нашия морав приятел, който точно тогава продрънкваше веригата си.
— Какво ще правим с това глупаво създание тук? — попита, като го посочи с върха на меча си.
— Имах смътното впечатление, че се опитваше да ни предпази — отвърнах аз и пристъпих напред. — Прикривай ме. Искам да опитам нещо.
— Сигурен ли си, че можеш да се движиш достатъчно бързо? — попита той. — С тази рана в хълбока…
— Не се притеснявай — отвърнах аз, малко по-самоуверено, отколкото бе необходимо и продължих да пристъпвам напред.
Беше прав за лявата ми страна. Заздравяващото намушкано място още ми причиняваше тъпа болка и явно затрудняваше движенията ми. Но в дясната ми ръка все пак се намираше Грейсуондир, а и това бе един от онези случаи, в които се доверявах неимоверно на собствените си инстинкти. Благополучно се бях осланял на това си чувство и в миналото. Беше време, когато подобни рискове просто изглеждаха съвсем в реда на нещата.
Рандъм се придвижи напред и надясно. Аз заобиколих отстрани и протегнах напред лявата си ръка така, както човек би опитал да се запознае с някое непознато куче, бавно. Нашият хералдичен приятел вече се бе изправил на крака и се обръщаше.
Обърна се отново към нас и се вгледа внимателно в Ганелон, там някъде вляво от мен. После видя ръката ми. Приведе глава и отново удари с човка по земята. Изграчи съвсем тихо — кратък бълбукащ звук, — вдигна глава и бавно я протегна напред. Размаха голямата си опашка, докосна пръстите ми с човка, после отново повтори странните си действия. Предпазливо поставих ръка върху главата му. Размаха на опашката се увеличи, главата му остана неподвижна. Почесах го внимателно зад врата и то бавно извъртя глава, сякаш това му харесваше. Отдръпнах ръката си и отстъпих крачка назад.
— Мисля, че сме приятели — промълвих тихо аз. — А сега опитай ти, Рандъм.
— Шегуваш ли се?
— Не, сигурен съм, че си в безопасност. Опитай.
— Какво ще направиш, ако се окаже, че грешиш?
— Ще се извиня.
— Страхотно.
Той се доближи и протегна ръка. Животното си остана приятелски настроено.
— Добре — каза той след около половин минута, като продължаваше да го потупва по врата — и какво доказахме с това?
— Че той е куче-пазач.
— Какво пази?
— Лабиринта, явно.
— Без да се замислям тогава — отвърна Рандъм и отстъпи назад, — бих казал, че има какво още да се иска от него. — Той посочи петното. — Това е напълно разбираемо, ако се отнася толкова приятелски към всеки, който не яде овес и не цвили.
— Моето предположение е, че умее да подбира. Възможно е също така да е бил поставен тук, след като Лабиринта вече е бил повреден, за да го защитава срещу по-нататъшни нежелани действия.
— Кой го е поставил?
— Аз самият също бих искал да знам. Явно някой, който е на наша страна.
— Можеш да доизпробваш теорията си, като позволиш на Ганелон да се приближи до него.
Ганелон остана неподвижен.
— Може да имате някаква характерна семейна миризма — промълви той накрая — или пък да харесва само амбърити. Така че, благодаря, но ще се въздържа.
— Добре. Не е чак толкова важно. Засега предположенията ти се оказаха добри. Как си обясняваш събитията?
— От двете групировки, които се опитват да се домогнат до трона — отвърна Ганелон, — тази, съставена от Бранд, Файона и Блийс е била, както ти самият каза, по-осведомена за характера на силите, които си играят с Амбър. Бранд не ти е дал конкретни доказателства за подобно нещо — освен ако не си пропуснал някои събития, които евентуално е споменал, — но независимо от това предположението ми е следното: повредата на Лабиринта представлява средството, чрез което съюзниците им си осигуряват достъпа до вашето царство. Един или няколко от тях са извършили грозното деяние, оставило тъмната следа. Ако кучето-пазач тук реагира на семейна миризма или на някаква друга специфична информация, която всички вие притежавате, тогава всъщност е възможно то да е било тук през цялото време и просто да не е сметнало за необходимо да направи нещо срещу нападателите.