Болките ми намаляха в ритъма на ездата и аз пак се замислих за току-що състоялия се сблъсък. Не беше трудно да се разбере настроението на Жерар, след като той вече ми бе казал за подозренията си и ме бе предупредил. И все пак, каквото и да се бе случило с Бранд, моментът беше толкова неподходящ, че неминуемо смятах това за нов опит да бъда забавен или направо да бъда спрян. Имах късмет, че Ганелон се бе намирал наблизо, в добра форма, и бе успял да положи юмруците си, където трябваше и когато трябваше. Зачудих се какво ли би направил Бенедикт, ако бяхме само тримата. Имах чувството, че той щеше да изчака и да се намеси едва в последния момент, за да попречи на Жерар да ме убие. Все още не се чувствах удовлетворен от спогодбата ни, макар че тя бе подобрение, в сравнение с досегашните ни отношения.
Всичко това ме накара отново да се запитам какво е станало с Бранд. Дали Файона и Блийс най-после го бяха докопали? Или той се бе опитал да извърши намислените убийства сам, но след нанасяне на противниковия удар, е бил пренесен с Фигурата на нарочената си жертва? Възможно ли бе бившите му съюзници от Царството на хаоса по някакъв начин да са се добрали до него? Или някой от неговите пазачи с шипове по ръцете е успял да го намери накрая? А може да е станало и както казах на Жерар — злополучно самонараняване в пристъп на ярост, последвано от разгневено напускане на Амбър, за да плете заговорите си на друго място.
Когато от едно-единствено събитие възникват толкова много въпроси, обикновено отговорът не може да бъде намерен по чисто логичен път. Но все пак трябваше да отсея възможностите, за да знам с какво разполагам, когато се появят някакви нови факти. Междувременно, внимателно обмислих всичко, което той ми бе казал, разгледах неговите твърдения в светлината на нещата, които вече знаех. В повечето факти изобщо не се съмнявах, с едно изключение. Цялата история беше изградена твърде умно, за да бъде току-така оборена… но той бе разполагал и с достатъчно време да премисли подробностите. Не, нещо в начина му на представяне на събитията ме караше да мисля, че укрива и изопачава някои работи. А неотдавнашното му предложение практически ме убеди в това.
Старата пътека лъкатушеше, разширяваше се, пак ставаше по-тясна, потъваше все по на север и надолу сред сгъстяващите се дървета. Гората почти не се бе променила. Сякаш яздех по същата пътека, която познавах от младежките си години преди векове, когато яздех тук просто за удоволствие, яздех, за да изследвам това огромно зелено царство, простряло се върху по-голямата част от континента. Хубаво щеше да бъде, ако и сега го правех единствено с тази цел.
След може би час вече бях навлязъл доста навътре в гората, там, където дърветата приличаха на високи, тъмни кули. От време на време зървах по някой слънчев лъч, хванат като гнездо на феникс сред високите им клони. Постоянно влажният, здрачен въздух омекотяваше очертанията на отчупените клони и стволовете, на пъновете и покритите с мъх скали. Един елен пресече пътя ми, като не се довери на отличното прикритие, осигурявано от гъсталака вдясно на пътеката. Наоколо звучаха птичи песни, но никога прекалено близо. Понякога пресичах следите на други ездачи. Някои от тях бяха съвсем пресни, ала не оставаха дълго на пътеката. Колвир не се виждаше никакъв, вече от доста време.
Пътеката отново се заизкачва и знаех, че скоро ще стигне до върха на малко възвишение, ще мине покрай групичка скали и пак ще тръгне надолу. Дърветата започнаха да пооредяват, докато яздех нагоре и накрая пред погледа ми се откри частица от небето. Тя ставаше все по-голяма и когато се озовах на върха, чух далечния крясък на хищна птица.
Погледнах нагоре и видях големия тъмен силует, който кръжеше високо над главата ми. Ускорих ход край скалите и пляснах с юздите, за да мина по-бързо през открития участък. Втурнах се в галоп надолу, отново към прикритието на големите дървета.
Птицата изкряска, когато го направих, но аз се добрах до сенките и до сумрака без инциденти. После забавих ход и се заслушах, но не долових никакви необичайни звуци. Тази част от гората беше почти същата като онази, през която бях минал преди оголеното възвишение, като се изключи малкото поточе, покрай което яздих известно време и накрая пресякох при един плитък брод. Оттам пътят се разширяваше и малко повече светлина проникваше през клоните на дърветата. Като че ли разстоянието вече беше достатъчно, за да започна някои дребни размествания на Сенките, които щяха да ме изведат до пътя за сянката Земя, мястото на бившето ми изгнание. И все пак оттук още щеше да ми е трудно, по-нататък беше по-лесно. Реших да спестя малко усилия на себе си и на коня, като изчакам по-добро начало. Всъщност, нищо не ни заплашваше. Птицата сигурно бе тръгнала на лов за горски животни, вероятно така беше.