Джулиан се замисли.
— Не бих казал, че е блестящ, ако това имаш предвид. Човек може да намери каквото си поиска сред Сенките и по обикновения начин, който използваме ние — като пътува дотам. Според Файона, той просто съкращава ходенето. Може да донесе случаен предмет, а не конкретна вещ. А пък Рубина е доста странно нещо, ако съдя по всичко, което Ерик ми е разказвал за него. Мисля, че Бранд ще трябва да иде за него лично, открие ли веднъж къде се намира.
— Значи трябва да продължа пътуването си през Сенките. Длъжен съм да го изпреваря.
— Виждам, че яздиш Барабан — забеляза Джулиан. — Той е хубав кон, издържливо животно. Минал е през много Сенки.
— Радвам се да го чуя. А ти какво ще правиш сега?
— Ще вляза във връзка с някого в Амбър и ще попълня информацията си за всичко, за което не успяхме да поговорим с теб. Вероятно ще се обърна към Бенедикт.
— Няма да го намериш — обясних аз. — Сигурно ще се намира извън обсега ти. Той тръгна към Царството на хаоса. Опитай с Жерар, тъкмо би могъл да му обясниш междувременно, че съм почтен човек.
— Червенокосите са единствените магьосници в това семейство, но ще опитам все пак… Наистина ли каза Царството на хаоса?
— Да, но времето вече ми е твърде скъпо.
— Разбира се. Потегляй. Ще се наприказваме друг път… надявам се.
Той се протегна и ми стисна ръката. Погледнах към мантикората и наобиколилите я кучета.
— Благодаря ти, Джулиан. Мм… трудно е човек да те разбере.
— Не е така. Мисля, че онзи Коруин, когото мразех, трябва да е умрял преди векове. Тръгвай сега! Ако Бранд ми се мерне наоколо, ще прикова кожата му към някое дърво!
Джулиан изкомандва нещо кучетата си, докато се качвах на коня и те се нахвърлиха върху трупа на мантикората, като пръскаха наоколо кръвта й и късаха огромни парчета и ивици от плътта й. Когато минах покрай странното, едро, човекоподобно лице, видях че очите са още отворени, макар и замъглени. Те бяха сини и смъртта не бе успяла да ги лиши от известна свръхестествена невинност. Или са били винаги такива, или този израз бе последният дар на смъртта — безсмислен начин за иронизиране, ако беше така.
Отведох Барабан отново до пътеката и започнах пътуването си през Сенките.
Х
Движим се с равномерен ход по пътеката, облаци засенчват небето, а Барабан изцвилва при някой спомен или възприятие… Завой наляво, изкачване… Земята е кафява, жълта, пак става кафява… Дърветата приклякат надолу, разреждат се… Между тях се полюлява трева в хладния надигащ се бриз… По небето прелита огън… Гърмът изтръсква надвиснали капки…
Сега е стръмно и каменисто… Вятърът ме дърпа за плаща… Нагоре… Нагоре, към скалите със сребърни жилки и строените в редица дървета. Тревата, зелен пламък, поляга и умира под дъжда… Нагоре, към острите, блестящи, измити от дъжда зъбери, където облаците се блъскат и врят, подобни на кална река по време на наводнение… Дъждовните капки жилят като сачми, а вятърът си прочиства гърлото да запее… Ние с Барабан се изкачваме все по-нагоре и скоро виждаме гребена, който прилича на застанал нащрек бик, чиито рога охраняват пътеката. Светкавиците се въртят около върховете им, танцуват между тях… Мирисът на озон, когато стигаме дотам и докато прекосяваме мястото, внезапно защитени от дъжда и вятъра…
Прехвърляме билото и тръгваме надолу по склона… Не вали, въздухът е неподвижен, небето се е прояснило и е потъмняло до съответното, изпълнено със звезди черно… Метеорите прелитат и изгарят, прелитат и изгарят, оставят белези в остатъчното изображение, избледняват, избледняват… Луни, пръснати като шепа монети… Три ярки десетачета, мътна четвъртинка, две петачета, едното от тях с петна и драскотини… Все надолу по този дълъг, извиващ се път… Тропотът на копитата ечи ясно и звънко в нощния въздух… Отнякъде долита прокашляне на хищник… Тъмен силует, опърпан и бърз, минава пред една от по-малките луни…
Надолу… Земята се спуска и от двете страни… Движим се по горния ръб на безкрайно висока, извита стена, самата настилка е светла под блясъка на луните… Пътят криволичи, пропада, нагъва се, става прозрачен… Скоро се понася през въздуха, газов, вълнист, звездите се виждат вече и под него… Звезди от всички страни… Няма земя… Съществува само нощта, нощта и тънката, прозрачна пътека, по която трябва да се опитам да яздя, да се науча какво е усещането, за да съм готов при нужда в бъдеще…
Сега цари пълна тишина и всяко движение изглежда забавено… След малко пътят изчезва изобщо и ние сякаш плуваме под вода на огромна дълбочина, а звездите са ярки риби… Тази свобода, тази сила на пътуването през Сенките предизвикват въодушевление, прилично на дързостта и безстрашието, които понякога обземат войника в боя, отчаяната смелост, водеща до подвиг, удовлетворението след намирането на точната дума в някое стихотворение… Тези чувства и самото действие, яздим, яздим, яздим, отникъде наникъде може би, през и между минералите и огньовете на пустотата, свободни от земята, въздуха, водата…