— Възможно е — съгласи се Рандъм. — Имаш ли някаква представа как е било извършено?
— Може би — отвърна той. — Ще ти позволя да го демонстрираш вместо мен… ако искаш, разбира се.
— Какво трябва да направя?
— Ела насам — отвърна той, обърна се и се отправи към края на Лабиринта.
Последвах го. И Рандъм направи същото. Грифонът се промъкна отстрани до мен.
Ганелон се обърна и протегна ръка.
— Коруин, може ли да те помоля да ми дадеш кинжала, който взех?
— Заповядай — отвърнах, издърпах го от колана си и му го подадох.
— Питам те пак, какво трябва да направя? — поинтересува се Рандъм.
— Кръвта на Амбър — отвърна Ганелон.
— Не съм много сигурен, че идеята ми харесва — каза Рандъм.
— Всичко, което трябва да направиш, е да боднеш пръстта си с това — продължи Ганелон и му подаде кинжала — и да изстискаш капка кръв върху Лабиринта.
— И какво ще стане?
— Нека да опитаме и ще видим.
Рандъм ме погледна.
— Ти какво ще кажеш? — попита той.
— Давай. Нека разберем. Заинтригуван съм.
Той кимна.
— Добре.
Пое кинжала от Ганелон и бодна връхчето на малкия пръст на лявата си ръка. След това стисна пръста, като го държеше над Лабиринта. Появи се мъничка червена капчица, стана по-голяма, потрепери и падна.
В същия миг тънка струйка дим се вдигна от мястото, където бе капнала, придружена от тихо изпукване.
— Проклет да съм! — извика Рандъм, явно силно впечатлен.
Мъничката капчица кръв бе попила, постепенно разстилайки се до около размера на монета от половин долар.
— Готово — рече Ганелон. — Ето как е било направено.
Петънцето наистина представляваше миниатюрно подобие на масивното петно, по нататък, вдясно. Грифонът-пазач нададе приглушен крясък и се отдръпна назад, въртейки глава ту към един от нас, ту към друг.
— Спокойно, приятелю, спокойно — казах аз и се протегнах към него, за да го успокоя отново.
— Но какво би могло да причини толкова голямо… — започна Рандъм, а после бавно наведе глава.
— Какво, наистина? — погледна го Ганелон. — Не виждам никакви следи, които да показват къде точно бе унищожен коня ти.
— Кръвта на Амбър — измърмори Рандъм. — Днес направо си пълен с прозрения, а?
— Накарай Коруин да ти разкаже за Лорейн, страната, в която живях толкова дълги години — отвърна той. — Страната, където се появи Черния кръг. Винаги съм нащрек за последствията от тези сили, въпреки че ги познавам само от разстояние. Нещата започнаха да ми се изясняват с всяка нова подробност, научена от вас. Да, сега наистина съм пълен с прозрения, сега, когато знам повече за начина им на действие. Попитай Коруин какво мисли за своя генерал.
— Коруин — обърна се към мен Рандъм, — дай ми промушената Фигура.
Извадих я от джоба си и я поизгладих. Петната сега изглеждаха много по-зловещи. Имаше и още нещо, което ме порази. Не вярвах изобщо да бе изработена от Дуоркин — мъдрец, вълшебник, художник и някога възпитател на децата на Оберон. Досега никога не ми бе хрумвало, че и някой друг може да е в състояние да изработи Фигура. Въпреки че стилът на тази наистина ми изглеждаше някак познат, тя не беше работа на Дуоркин. Къде преди бях виждал подобен строг рисунък, не толкова непринуден, колкото този на учителя? Всяко движение бе предварително обмислено, още преди перото да докосне хартията. Имаше и още нещо, което не беше както трябва — някаква свойствена идеализация, различна от тази на нашите собствени Фигури, сякаш художникът е работил, воден от стари спомени, мимолетни впечатления или чужди описания, вместо с истинския жив човек.
— Фигурата, Коруин. Ако обичаш — повтори Рандъм.
Имаше нещо в начина, по който го каза, което ме накара да се поколебая. То събуди у мен усещането, че Рандъм по някакъв начин се е озовал на една крачка пред мен по отношение на нещо важно, усещане, което никак не ми харесваше.
— Потупах стария грозник заради теб и току-що се убодох в името на общата ни кауза, Коруин. Сега позволи ми да видя тази Фигура.
Подадох му я. Опасенията ми се засилиха, когато той я взе в ръка и смръщи вежди. Защо изведнъж се бях оказал в ролята на глупака? Дали нощта, прекарана в Тир-на Ногт забавяше мисловната дейност? Защо…
Рандъм започна да псува, поредица от вулгаризми, които нищо от онова, с което се бях сблъскал в дългата си военна кариера, не можеше да надмине.
После:
— Какво има? — попитах аз. — Нищо не разбирам.
— Кръвта на Амбър — каза той най-накрая. — Които и да са го направили, първо са минали през Лабиринта. После са застанали в центъра и са се свързали с този човек посредством Фигурата му. Когато е отговорил и е бил постигнат стабилен контакт, те са го наръгали. Кръвта му е изтекла върху Лабиринта и е повредила част от него, както направи моята тук.