— Оо. Лоша работа. Следващото, което ми идва наум, е неврологично заболяване.
— Хайде, Карл. Тя е съвсем нормална. И ти го знаеш.
Усмихнах се и отпих от чашата си.
— А ти изглеждаш съвсем като картинката на една карта за игра, която веднъж коментирах. В комплект с меча. Какво става, Карл?
— Всичко още е объркано — отвърнах аз. — Дори по-объркано, отколкото беше последния път, когато разговаряхме.
— Което означава, че засега не можеш нищо да ми обясниш?
Поклатих глава.
— Ти си заслужил пълна обиколка на родината ми, когато това свърши — заявих аз, — ако тогава продължавам да имам родина. Но в момента времето ми е безценно.
— С какво бих могъл да ти помогна?
— С информация. За бившата ми къща. Кой се е заел да я стяга сега?
— Ед Уелън. Местния предприемач. Мисля, че го познаваш. Не ти ли монтира веднъж душа или нещо подобно?
— Да, вярно… сетих се.
— Той доста е разширил дейността си. Купи по-тежко оборудване. Вече и няколко души работят за него. Аз се занимавах с регистрацията на фирмата му.
— Знаеш ли кого е наел да работи по къщата ми… сега?
— Така наизуст — не. Но веднага мога да разбера. — Той постави ръка върху телефона до себе си. — Да му позвъня ли?
— Да — кимнах. — Но чуй за какво става дума. Всъщност ме интересува едно-единствено нещо. В задния ми двор имаше купчина тор. Последния път, като минавах, още си беше там. Сега я няма. Трябва да разбера какво е станало с нея.
Бил наклони леко глава надясно и се усмихна около лулата си.
— Сериозно ли говориш? — попита ме накрая.
— Абсолютно сериозно — отвърнах. — Скрих нещо в тази купчина, докато пълзях край нея, оцветявайки снега със скъпоценната си телесна течност. Сега трябва да си го взема.
— Какво представлява то?
— Медальон с рубин.
— Безценен, предполагам.
— Точно така.
Той бавно кимна.
— Ако беше някой друг, щях да реша, че си прави безвкусна шега. Съкровище в купчина тор… Семейна реликва?
— Да. Четирийсет или петдесет карата. С обикновена обковка. Тежка верижка.
Бил извади лулата от устата си и подсвирна.
— Може ли да попитам защо си го оставил там?
— Ако не го бях направил, сега щях да съм мъртъв.
— Действително основателна причина.
Той пак посегна към телефона.
— Вече проявиха интерес към къщата — отбеляза. — Никак не е зле, като се има предвид, че още не съм пуснал обява. Човекът чул от някой, който чул от някой друг. Заведох го да я види тази сутрин. Каза, че ще си помисли. Може доста бързо да я продадем.
Започна да набира.
— Почакай — спрях го аз. — Опиши ми този човек.
Бил остави слушалката и погледна замислено нагоре.
— Слаб на вид, червенокос, с брада. Каза, че е художник. Търсел къща в провинцията.
— Кучият му син! — възкликнах аз, точно когато Алис влизаше с подноса.
Тя поклати глава и се усмихна, докато сервираше храната пред мен.
— Само два хамбургера и колкото е останало от салатата. Няма защо да се вълнуваш толкова.
— Благодаря ти. Вече се готвех да изям коня си. После щеше да ми е криво.
— Предполагам, че и на него нямаше да му хареса особено. Да ти е сладко — каза Алис и се върна в кухнята.
— Купчината тор беше ли още там, когато ходи да го развеждаш? — попитах.
Бил затвори очи и смръщи чело.
— Не — реши след малко. — Дворът вече беше разчистен.
— И това е нещо, все пак — въздъхнах аз и започнах да се храня.
Той се обади на предприемача и разговаря с него няколко минути. Следях развитието на събитията от неговите думи, но след като затвори, изслушах и цялата история, докато довършвах яденето и го прокарвах с каквото бе останало в чашата ми.
— Никак не му се искало такава хубава тор да отиде на боклука, затова още на другия ден натоварил купчината на камиона си и я откарал в своята ферма. Там я стоварил до един участък, който смята да култивира и досега не е успял да я разстеле. Каза, че не е забелязал никаква скъпоценност, но спокойно може и да я е пропуснал.
Кимнах.
— Ако можеш да ми услужиш с фенерче, най-добре ще е да тръгвам.
— Разбира се. Ще те закарам.
— Не искам да се разделям с коня си на този етап.
— Е, сигурно ще имаш нужда от гребло и лопата или вила. Мога да ги откарам и да се срещнем там, ако знаеш къде е мястото.
— Знам къде е фермата на Ед. Пък и той сигурно има инструменти.
Бил вдигна рамене и се усмихна.
— Добре — рекох. — Позволи ми да се възползвам от банята ти и тръгваме.
— Видът ти говореше, че познаваш обещаващия купувач.
Отместих подноса и се изправих.
— Ти си чувал за него като за Брандън Кори.
— Човекът, който се е представил за твой брат и те е изпратил в болницата?