— „Представил“ ли?! Той наистина ми е брат. Грешката не е моя, обаче. Извинявай.
— Той е ходил там.
— Къде?
— Във фермата на Ед, днес следобед. По-точно ходил е червенокос мъж с брада.
— И какво е правил?
— Казал, че е художник. Помолил за разрешение да постави статива си сред една от нивите и да я нарисува.
— И Ед му е позволил?
— Да, разбира се. Идеята му се видяла чудесна. Затова и ми разказа за случилото си. Искаше да се изфука.
— Вземи инструментите. Ще се срещнем там.
— Добре.
Първото, което направих в банята, беше да извадя Фигурите си. Трябваше светкавично да се свържа с някой в Амбър, някой, достатъчно силен, за да го спре. Но кой? Бенедикт беше на път към Царството на хаоса, Рандъм търсеше някъде сред Сенките сина си, току-що се бях разделил с Жерар и отношенията ни определено не бяха приятелски. Искаше ми се да имах Фигура на Ганелон.
Реших, че се налага да опитам с Жерар.
Измъкнах неговата карта и изпълних съответните мисловни маневри. След няколко мига, установих контакт.
— Коруин!
— Само ме изслушай, Жерар! Бранд е жив, ако това е някакво утешение. Абсолютно сигурен съм. Чуй ме сега. Важно е. Въпрос на живот и смърт. Трябва да направиш нещо… и то бързо!
Докато говорех, изражението му рязко се променяше — гняв, изненада, интерес…
— Продължавай — изръмжа той.
— Бранд може да се върне всеки момент. Всъщност, може вече и да е в Амбър. Не си го виждал, нали?
— Не.
— Трябва да му попречиш да мине през Лабиринта.
— Нищо не разбирам. Но мога да поставя стражи пред залата на Лабиринта.
— Постави стражи вътре в залата. Той умее да идва и да си отива по доста странни начини. Ако успее да мине през Лабиринта, може да се случат ужасни неща.
— Тогава ще отида лично да го пазя. Какво става?
— Сега няма време. Слушай по-нататък: Луела върна ли се в Ребма?
— Да.
— Свържи се с нея чрез Фигурата й. Тя да предупреди Мойри, че Лабиринта в Ребма също трябва да се охранява.
— Много ли е сериозно, Коруин?
— Може да означава краят на всичко — отговорих аз. — Сега се налага да тръгвам.
Прекъснах връзката и се запътих към кухнята и задната врата, като спрях само колкото да благодаря на Алис и да й пожелая лека нощ. Ако Бранд се бе добрал до Рубина и се бе настроил към него, не знаех със сигурност какво смята да направи, но имах много силни предчувствия относно намеренията му.
Яхнах Барабан и го пришпорих към шосето. Бил вече излизаше на заден от алеята.
ХI
На много места яздех напряко през полята, докато Бил трябваше да следва пътя, така че не изостанах много от него. Когато пристигнах, той разговаряше с Ед, който сочеше на югозапад.
Слязох от коня и Ед заразглежда Барабан.
— Хубав кон, гледам — заключи той.
— Благодаря.
— Нямаше те.
— Да.
Стиснахме си ръцете.
— Радвам се пак да те видя. Тъкмо разправях на Бил, че не знам точно колко време се е мотал наоколо онзи художник. Просто приех, че той ще си отиде, като се стъмни и повече не съм се занимавал с него. Но ако наистина е дошъл да търси нещо твое и знае за купчината тор, като нищо може да е още там. Ще си взема пушката, ако искате и ще дойда с вас.
— Не, благодаря — отказах аз. — Мисля, че знам кой е той. Пушката няма да е необходима. Ние просто ще се разходим дотам и ще разгледаме наоколо.
— Добре — съгласи се Ед. — Нека да дойда с вас и да ви помогна.
— Няма нужда — казах.
— Ами тогава да се погрижа за коня ти. Какво ще кажеш да го напоя, да го нахраня и да го поразчеша?
— Сигурен съм, че ще ти е благодарен. Както и аз.
— Как се казва?
— Барабан.
Той се приближи до Барабан и започна да се сприятелява с него.
— Хубаво. Ще се върна за малко в хамбара. Ако ви потрябвам за нещо, просто викнете.
— Благодаря.
Извадих инструментите от колата на Бил, а той взе електрическия фенер и ме поведе към югозападния край на фермата, който Ед му бе сочел преди това.
Пресякохме нивата, Бил светеше, а погледът ми следеше лъча на фенерчето и търсеше купчината. Когато видях на какво е заприличала, неволно въздъхнах. Някой явно бе ровил из нея, като гледах как са разхвърляни буците. Ако само беше стоварена от камиона, не би могла така да се разпилее.
И все пак… фактът, че някой беше търсил, не означаваше непременно, че е постигнал успех.
— Какво мислиш? — попита ме Бил.
— Не знам — рекох. Оставих инструментите на земята и се приближих до най-голямата останала купчинка. — Светни ми тук, ако обичаш.
Огледах остатъка от купчината, после взех едно гребло и започнах да я разстилам. Разчупвах всяка буца и я разпръсвах по земята, като прекарвах зъбите на греблото през нея. След известно време Бил нагласи фенера под подходящ ъгъл и дойде да ми помогне.