— Имам странно усещане… — обади се той.
— Аз също.
— …Май сме дошли твърде късно.
Продължихме да ровим и да разстиламе, ровехме и разстилахме…
Долових гъделичкането на познато присъствие. Изправих се и зачаках. След няколко мига установихме контакт.
— Коруин!
— Тук съм, Жерар.
— Какво каза? — попита Бил.
Вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи и съсредоточих вниманието си върху Жерар. Той стоеше в сянката край яркото начало на Лабиринта и се подпираше на огромния си меч.
— Ти беше прав — заяви Жерар. — Бранд действително се появи тук, само преди няколко мига. Не знам как е успял да влезе. Появи се от сенките там, вляво. — Той показа с жест. — Изгледа ме за момент, после се обърна и тръгна обратно. Не ми отговори, когато му извиках да спре. Тогава насочих натам фенерчето, но Бранд не се виждаше никакъв. Просто беше изчезнал. Какво искаш да направя сега?
— Рубина на справедливостта беше ли в него?
— Не мога да кажа. Зърнах го само за миг, на тази лоша светлина.
— Лабиринта в Ребма наблюдава ли се вече?
— Да. Луела ги е предупредила.
— Хубаво. Остани на пост, тогава. По-късно пак ще се свържа с тебе.
— Добре. Коруин… за онова, което стана преди…
— Забрави го.
— Благодаря. Ама и Ганелон си го бива.
— Действително — съгласих се аз. — Бъди нащрек.
Образът му избледня, щом прекъснахме връзката, но се случи нещо странно. Усещането за контакт, тунелчето, остана в мен, безпосочно, отворено, като включено радио, което не е на станция.
Бил ме гледаше с особен поглед.
— Какво става, Карл?
— Не знам. Почакай малко.
Изведнъж отново влязох в контакт, само че не с Жерар. Тя сигурно се е опитвала да се свърже с мен, докато вниманието ми е било отвлечено.
— Коруин, много е важно…
— Казвай, Фай.
— Няма да намериш там онова, което търсиш. То е в Бранд.
— И аз започвах да подозирам това.
— Трябва да го спрем. Не знам доколко си наясно с положението…
— Вече и аз не знам — отвърнах, — но съм поставил охрана при Лабиринтите в Амбър и Ребма. Жерар току-що ми съобщи, че Бранд се е появил при Лабиринта в Амбър, но се изплашил и изчезнал.
Файона кимна с изящната си главичка. Червените й букли бяха необичайно разрошени. Изглеждаше уморена.
— Знам — рече тя. — Държа го под наблюдение. Но ти си забравил за една друга възможност.
— Не съм — възразих. — Според моите изчисления, Тир-на Ногт не би трябвало още да е достъпен…
— Нямам предвид това — прекъсна ме Файона. — Той се е насочил към самия първичен Лабиринт.
— За да се настрои към Рубина?
— Точно така — потвърди тя.
— Но за да мине през него, трябва да пресече повредения участък. Както разбрах, това не е никак лесно.
— Значи знаеш за него. Добре. Така ще спестим време. Потъмнелият участък него няма да го затрудни толкова, колкото някой друг от нас. Той е в разбирателство с този мрак. Трябва да го спрем, веднага.
— Знаеш ли някакъв пряк път дотам?
— Да. Ела при мен. Ще те заведа.
— Само минутка. Искам да взема и Барабан със себе си.
— За какво ти е?
— Сложно е за обяснение. Трябва да си го прибера.
— Добре. Тогава ме пренеси при теб. Можем да тръгнем и оттам, както оттук.
Протегнах ръка. След миг, държах нейната. Тя пристъпи напред.
— Господи! — възкликна Бил и се дръпна назад. — Вече бях започнал да се съмнявам в здравия ти разум, Карл. Но сега се питам дали аз съм в ред. Тя… нейният образ го имаше на картите, нали?
— Да. Бил, да ти представя сестра ми Файона. Файона, запознай се с Бил Рот, мой много близък приятел.
Фай протегна ръка и се усмихна, а аз ги оставих там, докато се върнах да взема Барабан. След няколко минути го водех със себе си.
— Бил — казах, — извинявай, че ти загубих времето. Брат ми е взел медальона. Сега отиваме да го търсим. Благодаря ти за помощта.
Стиснах му ръката.
— Коруин — рече той.
Аз се усмихнах.
— Да, така се казвам.
— Ние си поговорихме тук със сестра ти. За няколко минути не може да се научи кой знае какво, но разбрах колко е опасно. Така че ви желая успех. И продължавам да настоявам един ден да науча цялата история.
— Благодаря ти. Ще се постарая да я научиш.
Яхнах коня, наведох се и издърпах Файона горе, при мен.
— Лека нощ, господин Рот — пожела му тя и се обърна към мен: — Тръгни бавно напред, през нивата.
Послушах я.
— Бранд твърди, че ти си го пробола с ножа — започнах веднага, щом сметнах, че сме се отдалечили достатъчно, за да се чувстваме сами.