— Така вече става — заключих аз. — Благодаря ти.
— Какво те накара да ми повярваш?
— Аз бях само помощник-лекар в малко градче във времена много по-лесни от днешните и рядко имах работа с психиатрични случаи. Но знам, че за възстановяване на паметта не се предписват електрошокове. Те обикновено постигат обратния резултат. Разрушават някои от краткосрочните спомени. Усъмних се веднага, щом разбрах, че Бранд е постъпил така с мен. И си изградих собствена хипотеза. Автомобилната катастрофа не бе възстановила спомените ми, нито пък електрошоковете. Аз бях започнал да си ги възвръщам сам, по естествен път, а не като резултат от конкретна травма. Трябва да съм казал или направил нещо, с което да съм показал какво става. По някакъв начин новината е стигнала до Бранд и той е решил, че моментът не е подходящ за подобно събитие. Затова предприел пътешествие до моята Сянка и успял да ме въдвори в болницата с лечение, което се надявал да изтрие малкото спомени, върнали се наскоро в паметта ми. С това постигнал само частичен успех, тъй като окончателният резултат бил единствено забравяне на няколкото дни около процедурите. Катастрофата може също да е допринесла. Но когато избягах от Портър и оцелях след опита му да ме убие, възстановяването на паметта ми е продължило, щом се върнах в съзнание в „Гринуд“. Докато се намирах в дома на Флора, аз си припомнях все повече и повече. Потокът на спомените ми се усили, когато Рандъм ме отведе в Ребма, където минах през Лабиринта. Ала аз съм сигурен, че ако това не бе станало, пак щях да си върна паметта. Може би щеше да ми отнеме повече време, но вече бях преодолял преградите и спомените нахлуваха все по-бързо. Затова заключих, че Бранд се е опитвал да ми попречи и сега повярвах на твоята история.
Лентата звезди бе станала още по-тясна и накрая изцяло се стопи. Сега напредвахме през, както изглеждаше, съвсем черен тунел, а в далечината пред нас проблясваха може би най-малките точици светлина.
— Да — обади се Файона в мрака пред мен, — правилно си предположил. Бранд се страхуваше от теб. Една нощ, като се върна от Тир-на Ногт, той заяви, че е видял завръщането ти и провалянето на всичките ни планове. Тогава не му обърнах внимание, тъй като не знаех, че си още жив. Вероятно горе-долу по това време се е отправил да те търси. Дали е открил местонахождението ти посредством някакви тайни методи или просто е прочел информацията в мислите на Ерик, не знам. Сигурно, второто. В определени случаи е способен да развие и такива умения. Както и да е, той разбра къде се намираш, а ти вече знаеш останалото.
— Бранд твърдеше, че подозренията му първоначално били предизвикани от присъствието на Флора в тази Сянка и странните й връзки с Ерик. Ала сега това няма значение. Как предлагаш да постъпим с него, ако успеем да го заловим?
Файона се изкикоти.
— Виждам, че носиш меча си.
— Бранд ми каза, не много отдавна, че Блийс е още жив. Вярно ли е?
— Да.
— Тогава защо аз съм тук, а не Блийс?
— Блийс не е настроен към Рубина. А ти си. Ти влизаш във взаимодействие с него на близко разстояние и камъкът ще се опита да ти спаси живота, ако те заплашва непосредствена опасност да го загубиш — обясни тя. — Следователно, рискът с теб не е толкова голям.
След малко добави:
— Не го приемай като гаранция, обаче. Един бърз удар е в състояние да изпревари реакциите на Рубина. Можеш да умреш и в негово присъствие.
Светлината пред нас взе да става по-голяма, по-ярка, но от тази посока не идваха никакви течения, шумове или миризми. Докато напредвахме, аз си мислех за натрупаните един върху друг слоеве информация, които бях получил от момента на завръщането си, всеки със своя собствена конструкция от мотиви, оправдания за случилото се, докато ме е нямало, за случилото се после, за това, което се случваше сега. Надеждите и плановете, чувствата и пресметливостта кръжаха като водовъртежи при наводнение по улиците на града от факти, който бавно издигах върху гроба на предишното си „аз“. И всяка нова вълна от интерпретации срутваше или разместваше неща, които смятах за непоклатими и така променяше общата картина до степен самият живот да изглежда като измамна игра на Сенките около един непостижим за истината Амбър. И все пак не можех да отрека, че сега знаех повече, отколкото преди няколко години, че бях по-близо до същността на нещата, отколкото бях тогава. Ала пиесата, в която участвах още от завръщането си, изглежда изобщо не отиваше към развръзка. А какво исках аз? Възможност да разбера кои действия са правилни и да успея да ги извърша! Разсмях се. Кой би могъл някога да гарантира първото, а какво остава за второто? Тогава, работно приближение до истината. Това би ми стигнало… И шанс да завъртя няколко пъти меча си във вярната посока — най-голямата компенсация за безплодните усилия, на която може да се разчита в този променлив свят. Разсмях се отново и проверих дали мечът излиза лесно от ножницата си.