— Бранд спомена, че Блийс събирал нова армия… — започнах аз.
— После — прекъсна ме Файона. — После. Сега няма време.
Права беше. Светлината се бе разширила, превърнала се бе в кръгъл отвор. Той се приближаваше по-бързо, отколкото би трябвало при скоростта, с която се движехме, сякаш самият тунел се свиваше. През онова, което реших да наричам вход на пещера, струеше изглежда дневна светлина.
— Чудесно — одобрих аз. След мигове стигнахме до отвора и минахме през него.
Премигах, когато излязохме навън. От лявата ми страна се простираше морето, което сякаш се сливаше с небе в същия цвят. Златното слънце плуваше/висеше над/сред него и хвърляше на всички страни блестящи лъчи. Зад мен сега нямаше нищо друго, освен скала. Проходът, довел ни дотук, бе изчезнал без да остави никаква следа. Не много далеч пред мен и надолу — може би на около трийсет метра — лежеше първичния Лабиринт. Една фигура преодоляваше втората от външните криви — вниманието на мъжа беше така съсредоточено върху действията му, че явно още не бе забелязал нашето присъствие. Щом зави, зърнах червен отблясък: Рубина, окачен сега на неговия врат, както преди го бяхме носили аз, Ерик, татко. Фигурата, естествено, беше Бранд.
Слязох от коня. Погледнах нагоре към Файона, дребничка и объркана, и сложих юздите на Барабан в ръцете й.
— Някакъв друг съвет, освен да го последвам? — прошепнах аз.
Тя поклати глава.
Тогава се обърнах, измъкнах Грейсуондир и поех напред.
— Успех! — пожела ми тихо тя.
Докато вървях към Лабиринта, видях дългата верига, водеща от входа на пещерата до сега неподвижната форма на грифона Уиксър. Главата на Уиксър се търкаляше върху земята на няколко крачки вляво от тялото му. И от главата, и от тялото по камъните се стичаше нормална на цвят кръв.
Приближавах се към началото на Лабиринта и правех някои бързи изчисления. Бранд вече бе минал няколко завоя по общата спирала на рисунката. Той се намираше на около две и половина обиколки навътре. Ако ни разделяше само една навивка, бих могъл да го достигна с меча си, стигнех ли до позиция, успоредна на неговата. Освен това, колкото повече човек напредваше, толкова по-трудно ставаше да се върви. Следователно Бранд се движеше с постоянно намаляваща скорост. Значи имах шансове. Пък и не беше необходимо да го настигам. Трябваше само да измина обиколка и половина и да заема позиция срещу него.
Поставих крак върху Лабиринта и тръгнах напред, колкото можех по-бързо. Сините искри бликнаха около стъпалата ми, докато си проправях път през нарастващото съпротивление на първата крива. Искрите бързо нарастваха. Като стигнах до Първия воал, косата ми започна да се изправя, а пукането на искрите вече се чуваше съвсем ясно. Продължих да се боря със съпротивлението на Воала, задавайки си въпроса дали Бранд ме бе забелязал, ала в този момент не можех да си позволя никакво разсейване, дори само поглед, хвърлен към него. Силата на съпротивлението срещу мен нарастваше, но след няколко стъпки се озовах от другата страна на Воала и продължих напред с по-голяма лекота.
Погледнах нагоре. Бранд тъкмо се измъкваше от ужасния Втори воал, сините искри стигаха до кръста му. Когато излезе целият и направи първата крачка отвъд, върху устните му играеше изпълнена с решителност и триумф усмивка. После ме видя.
Усмивката му се стопи и той се поколеба, една точка в моя полза. Човек не бива да спира в Лабиринта, ако му е по силите. Направи ли го, ще му струва много допълнителна енергия да тръгне отново.
— Идваш прекалено късно! — извика Бранд.
Не му отговорих. Просто продължих да вървя. Синият огън скачаше от рисунъка на Лабиринта и пълзеше по острието на Грейсуондир.
— Няма да минеш през тъмния участък — обади се Бранд.
Продължих да вървя. Тъмната повърхност вече беше пред мен. Радвах се, че петното не се намираше върху някой от по-трудните участъци на тази обиколка от Лабиринта. Бранд напредваше и бавно започна да навлиза в Голямата крива. Ако можех да го стигна, докато се намираше там, всички предимства щяха да са на моя страна. Той нямаше да има нито сила, нито бързина да се защитава.