Приближавах се към повредената част на Лабиринта и си припомнях как Ганелон и аз пресякохме черния път при бягството ни от Авалон. Тогава преодолях силата на пътя, като поддържах образа на Лабиринта в съзнанието си, докато преминавахме. Сега, естествено, Лабиринта беше навсякъде около мен и разстоянието съвсем не беше толкова голямо. Първата ми мисъл бе, че Бранд просто се опитва да ме сплаши, но после ми хрумна, че излъчването на тъмния участък тук, при неговия източник, може да е много по-силно. Щом се приближих до него, Грейсуондир заблестя с внезапна интензивност, която превишаваше предишното му светене. Аз импулсивно допрях върха му до ръба на чернотата, на мястото, където Лабиринта свършваше.
Грейсуондир разсече тъмнината и не можеше да бъде вдигнат над нея. Продължих напред, а мечът ми разделяше пътя пред мен, като се плъзгаше по маршрут, който изглежда отговаряше на първоначалната рисунка. Аз го следвах. Слънцето сякаш потъмня, когато навлязох върху черната почва. Изведнъж започнах да усещам ясно биенето на сърцето си и върху челото ми изби пот. Всичко придоби сивкав оттенък. Светът като че ли се замъгли, Лабиринта избледня. Май нямаше да е трудно човек да стъпи накриво в този участък и се запитах дали резултатът щеше да е същия, както погрешната стъпка в нормалната част на Лабиринта. Не ми се искаше да откривам отговора.
Държах погледа си сведен и следях линията, която Грейсуондир чертаеше пред мен. Сега синият пламък на меча беше единственият цвят, останал в този свят. Десния крак, левия крак…
После изведнъж се озовах навън и Грейсуондир отново се вдигна свободен в ръката ми, пламъците леко избледняха — дали заради контраста с възвърнатата илюминация или по някаква друга причина, не знаех.
Огледах се и видях, че Бранд се приближава към Голямата крива. А аз си запробивах път към Втория воал. Още няколко минути и двамата щяхме да сме заети с преодоляване на своите участъци от пътя. Ала Голямата крива е по-дълга и по-трудна от Втория воал. Щях да бъда свободен и отново да се движа по-бързо, преди той да е преминал през бариерата си. Тогава за втори път щеше да ми се наложи да прекося повредения участък. Бранд можеше да се освободи междувременно, но пак щеше да се движи по-бавно от мен, защото щеше да е навлязъл в областта, където напредването става възможно най-трудно.
При всяка стъпка, която правех, се вдигаше постоянно статично електричество и по цялото ми тяло полазваха иглички. Искрите стигаха до средата на бедрата ми. Сякаш се движех сред поле от електрическо жито. Вече и косата ми се бе изправила донякъде. Усещах люлеенето й. Хвърлих поглед назад към Файона, която все още седеше неподвижно върху коня и наблюдаваше.
Запробивах си път през Втория воал.
Ъгли… резки, остри завои… Съпротивлението срещу мен нарастваше… цялото ми внимание, цялата ми сила бяха заети с преодоляването му. Обзе ме познатото странно усещане за безвремие, сякаш това бе всичко, което някога съм направил и някога ще направя. И изблик на воля… фокусиране на желанието до такава степен, че всичко останало престана да съществува… Бранд, Файона, Амбър, собствената ми личност… Искрите станаха още по-високи, докато се борех, извъртах, мъчех се да вървя напред, а всяка стъпка изискваше повече усилия от предишната.
Преодолях го. И се озовах право пред тъмния участък.
По рефлекс отново наведох и насочих напред Грейсуондир. Пак ме обгради сивотата, едноцветната мъгла, разрязвана от синия блясък на меча ми, който ми отваряше пътя като хирургически скалпел.
Когато излязох на нормалната светлина, веднага потърсих с поглед Бранд. Той все още се намираше в западния квадрант, бореше се с Голямата крива, беше преодолял около две трети от нея. Ако се постараех, можеше и да успея да го хвана точно като излиза от нея. Впрегнах всичките си сили, за да вървя колкото е възможно по-бързо.
Щом стигнах до северния край на Лабиринта и навлязох в кривата, която водеше обратно, изведнъж проумях какво възнамерявах да направя.
Втурнал се бях да пролея още кръв върху Лабиринта.
Ако въпросът опираше до простия избор между нова повреда на Лабиринта и пълното му унищожаване от Бранд, тогава знаех какво трябва да направя. И все пак чувствах, че трябва да има и някакъв друг начин. Да…
Съвсем лекичко забавих крачка. Точният момент беше много важен. Бранд се движеше по доста по-труден участък, така че в това отношение имах предимство. Цялата ми нова стратегия се основаваше на идеята да се сблъскаме на определено място. По ирония на съдбата в този момент си спомних загрижеността на Бранд за неговото килимче. Ала проблемът да се опази това място чисто, беше много по-сложен.