Помогнах му да се изправи на крака. После седнахме върху камъните. Дълго не проговорихме. Погледнах пак нагоре, но Тир-на Ногт го нямаше.
Замислих се над всичко, което се бе случило — толкова бързо, така неочаквано — през този ден. Вече ме налягаше чудовищна умора и чувствах, че силите ми са към края си и скоро просто ще заспя. Едва успявах да събера мислите си. Животът ми напоследък бе прекалено наситен. Облегнах пак глава назад върху камъка и загледах облаците и звездите. Парченцата от мозайката… парченцата, които ми се струваше, че трябва да съвпаднат, стига да ги обърнех както трябва… Те сякаш сами се въртяха на разни страни…
— Дали е мъртъв, как мислиш? — попита Бенедикт, като ме измъкна от началото на оформящия се сън.
— Сигурно — отвърнах аз. — Беше в лоша форма, когато всичко се разпадна.
— Пътят додолу е дълъг. Може да е имал време за някакъв вид спасение, като се вземе предвид как пристигна.
— Точно сега това няма особено значение — отбелязах. — Ти му извади отровните зъби.
Бенедикт изсумтя. Той още стискаше Рубина, сега излъчващ доста по-слаба светлина.
— Така е — съгласи се накрая. — Сега Лабиринта е в безопасност. Иска ми се… иска ми се едно време, много отдавна, да не бяха казвани неща, които бяха казани или да бяха направени неща, които не бяха направени. Може би, ако знаехме, бихме могли да му помогнем да израсте по-друг начин, да стане друг човек, а не злобното, осакатено същество, което току-що видях там горе.
Не му отговорих. Може и да беше прав, може и да не беше. Нямаше значение. Бранд може да бе на границата на лудостта, може и да не бе. Винаги има причини. На този свят, когато ни сполети нещо лошо, когато се случи непоправимото, винаги има причини. Но пред човека пак остават фактите и обясняването им с нищо не допринася за подобряване на положението. Ако някой върши нещо действително гадно, за това обикновено има причина. Но дори да я научиш, единственото, което ще знаеш, е защо човекът е такъв кучи син. Фактът е това, което остава. Бранд бе действал. Посмъртната психоанализа нищо нямаше да промени. Хората се съдят по действията и последствията от тях. Всичко останало е само евтино чувство за морално превъзходство, при мисълта колко по-хубаво би постъпил ти в същия случай. Затова всички подобни преценки ги оставям на небесата. Аз не съм квалифициран.
— Най-добре да се връщаме в Амбър — предложи Бенедикт. — Трябва да се свършат безброй неща.
— Почакай — спрях го аз.
— Защо?
— Мислех си…
Когато не продължих, той все пак ме подкани:
— Какво?
Извадих картите си и прибрах обратно неговата Фигура и тази на Бранд.
— Не си ли задаваш някои въпроси за новата ти ръка? — попитах го аз.
— Естествено. Ти я донесе от Тир-на Ногт при необичайни обстоятелства. Тя ми пасна. И действа. Тази вечер показа способностите си.
— Точно така. Не ти ли се струва, че последното вече е прекалено, за да го приемем като чиста случайност? Единственото оръжие, което можеше да се справи с Рубина горе. И то просто се случи да е част от теб… и просто по една случайност ти се оказа човекът, който бе там, за да го използва? Проследи събитията от единия им край до другия и обратно. Не мислиш ли, че има необикновена… не, абсурдна поредица от съвпадения?
— Ако излагаш нещата по този начин…
— Излагам ги. И ти сигурно също като мен осъзнаваш, че тук е замесено нещо повече.
— Добре. Да речем. Но как? Как е било направено?
— Нямам представа — вдигнах рамене аз, издърпах картата, която не бях поглеждал от много, много отдавна и усетих студенината й под върховете на пръстите си, — но начинът не е важен. Ти зададе неправилно въпроса.
— Какво трябваше да попитам?
— Не „как“, а „кой“.
— Смяташ, че цялата тази поредица от събития, включително отнемането на Рубина, е човешко деяние?
— Не знам. Какво означава човешко? Просто смятам, че някой, който и двамата с теб познаваме, се е завърнал и стои зад всичко това.
— Добре. Кой?
Показах му Фигурата, която държах.
— Татко? Та това е нелепо! Той сигурно е мъртъв. Мина толкова време.
— Знаеш, че е способен да нареди така нещата. Знаеш колко е потаен. А и никога не сме познавали изцяло неговите възможности.
Бенедикт се изправи. Протегна се. Поклати глава.
— Мисля, че прекалено дълго стоя на студа, Коруин. Хайде да се прибираме.
— Без да проверим предположението ми? Е, недей така. Къде е спортния ти дух? Седни и ми дай една минута. Да изпробваме Фигурата му.
— Досега щеше да е влязъл във връзка с някого.
— Не съм на това мнение. Всъщност… Хайде, направи ми удоволствие. Какво ще загубим?
— Добре. Защо пък не?